Българските следи в края на Втората световна война

Румяна Михнева

Декември е един от важните месеци на годината - месец на равносметка. На 1 декември 1944 правителството на Царство България взема решение Първа българска армия в състава на Трети украински фронт да стане активна част от воюващите на страната на съюзниците на СССР сили.
След 5 септември 1944, когато Москва обявява на България война, страната преживява сложни, противоречиво оценявани и все още повод за емоционални реакции времена. Ето защо всяко ново документално свидетелство, било то архивен документ или спомени помагат не само на историците, но и на обществеността да създава по-балансиран образ на епохата. Неочаквано такъв текст се появи на бял свят в началото на 90-те години на миналия вече век. Съдбата както на автора, така и на съчинението са белязани от сложните перипетии на света през двайсети век. Авторът на публикуваните изцяло през 2000 година "Записки за войната" е Борис Слуцки (Слуцкий на руски), братовчед на дългогодишния шеф на АМАН - военното разузнаване на Израел и Мосад Меир Амид, за когото Моше Даян твърди, че е единственият му приятел. При приемането на Слуцки в Съюза на писателите един от изказващите го нарича "най-добрият сред нас". Редакторите ценят стиховете му, но се боят да ги публикуват, защото се твърди, че е "най-съветския десидент". Иля Еренбург - "домашният евреин" на Сталин веднага след 1945 включва в едно от най-известните си съчинения "Кьолнската яма" част от негова поема, за която на фронта се смята, че е народно творчество.
Веднага след отмяната от болшевиките на т.нар. "зони за заселване", където живеят в южните райони на Руската империя, Украйна, Белорусия Литва и Полша предимно юдеи, двама братя Слуцки - Шимон-Ицхак Наумович Слуцки и Абрам Наумовича Слуцки, решават да търсят другаде щастието си. Абрам бащата на Борис се мести в Харков, а Шимон-Ицхак бащата на Меир, напуска с кораб Крим, за да се засели в САЩ, но усяда в Палестина, дн. Израел и активно участва в създаването на първите кибуци. Роденият в Палестина Меир е известна личност в Израел. След 1948 той у един от най-храбрите израелски военни и е особено недолюбван в СССР. Създателят на израелския части със специално предназначение (спец.наз.)
Меир Амид ръководи операция за открадване от Ирак на най новия през 60-те години съветски модел на военен самолет. Приносът към за укрепване на израелските разузнавателни служби и армия са високо ценени, заради умението на Меир да мисли стратегически и оценява всяка възможност за укрепването на еврейската държава. Пътят на братовчед му Борис Абрамович Слуцки е много по-драматичен, а тази роднинска близост явно е част от отношението към него след 1945 независимо от фронтовите му заслуги. През юни 1941 той  завършва Литературния институт А.М. Горки, а едновременно и Юридическия факултет на Московския държавен университет. На фронта младият военен прокурор е от първите дни на Отечествената война. След тежко раняване в главата е оставен да служи в частите за радиопропаганда. През 1944 - 1945 Борис Слуцки се числи към щата на 7-ти отдел на Трети украински фронт и отговаря освен за пропагандата и за връзките с местните политически сили. Това му позволява да остави безценни спомени за страните, през които се движи Червената армия в края на войната.
Текстът е написан през лятото на 1945 в Грац и занесени още през есента на същата година в Москва, където се завръща в отпуск за кратко. За тези Записки се твърди, че това е един от първите съветски "самиздати". Съчинението му е четено от тесен кръг лични приятели. Част от екземплярите са загубени. Един е съхранен архива на Еренбург, а авторския екземпляр е  намерен в личния архив на автора едва в началото на 90-те години сред стотиците непубликувани негови стихове. По това време той самият вече е починал след мъчително боледуване, дължащо се на травмата в главата, получена на фронта.
Едва през 2000 г. Записките са издадени цялостно, заедно със стихове за войната. Текстът на този уникален извор за историята вкл. на България все още не е преведен на български и не е анализиран от наши историци, за съжаление. Острото око на автора, безспорният му белетристичен талант, чувство за хумор, както и неконвенционален му политически усет за събития ни представят различен исторически пъзел от христоматийно известни  събития,  изпъстрени с нюанси на детайл, видян от един безспорен талант. Ние твърдо сме убедени, че СССР е могъл да не обявява война на страната ни, която пази макар и странен, но неутралитет спрямо СССР, не къса дипломатическите си отношения и не позволява участие на български войски в състава на Вермахта. Интересно, но подобно, макар и уточнено е мнението и на автора на Записките. Той буквално пише "На 5 септември България бе подложена на всемирно унижение", но уточнява, онова, което днес мнозина пропускат - единствено този акт осуетява навлизане на чужди войски от Юг, освен това англофилите в страната не се оказват готови да споделят властта с Отечествения фронт, макар да е имало договорености за това.
Отделът, в който работи Слуцки, е подготвил 20 000 листовки, призоваващи войските ни да не стрелят, но те се оказват напълно ненужни. Граничните бариерите са вдигнати, а ентусиазирани тълпи препълват пътищата и площадите. На място младите съветски офицери, изучавали "политкоректния" вариант на историята на Руската империя, неочаквано се сблъскват с положителната страна на външната й политика. Те са стъписани от паметниците, свързани с руско-турската освободителна война, отношението на българите към Русия и съответно към тях самите. Мълвата, че Руската империя е на почит сред българите, се разнася по частите. Полковете, придвижващите с ускорен марш на Запад, правят несанкционирани отклонения от десетки километри, за да видят Мавзолея в Плевен, белите паметници в околните поля, Шипка и наблюдават русофилските изблици в малките градчета. Последното карат един от генералите да праща адютантите си, за да разберат на какво се дължи този ентусиазъм. Разговори с леви и десни общественици, бивши партизани, царски офицери и хора от Двореца, леви юристи и англофили позволят на Слуцки да заключи, че българите са русофили, а югославяните - съветофили.
На място една от задачите му е била установяване на настроенията на населението. Това обяснява срещите му с представителите на местните евреи в Плевен и мюсюлмани в Русе, разговорите в кръчмите, с арестуваните провинили се червеноормейци, с офицерите, командващи части, в които има и български войници. Така картината на онази 1944-1945 става на само драматична, както сме свикнали да я приемаме, а пълна с важни "дребни" само на пръв поглед нюанси за епохата наричана окупация или освобождение - едно гранично време на конфликти и сблъсък на идеи, които наследниците често преекспонират, водени от днешните си пристрастия извън историческия им контекст.
Част от достойнствата на този текст е сравнението на събитията у нас със съседните ни държави и поведението на българския елит. Една от темите е отношението на царски  офицери към героя от Лайпциг - Георги Димитров, за когото самият автор пише, че е твърде значима фигура за този малък народ.
Книгата е посветено на събития след лятото на 1944 на Балканите и в Средна Европа и това позволява на автора да направи сравнение и оценки за народопсихологията. "През септември 1944 г. инспектирах лагер от немски пленници в Разград... партизаните, още несвикнали да бъдат субекти, а не обекти на наказателната система, ги хранеха с четиристотин грама хляб на ден и им даваха някаква друга манджа. Фрицовете  недоволстваха, а братушките смутено се съветваха с мен дали храната им е достатъчно. В Югославия такива наглеци като тези отдавна щяха да лежат на камари. Такава е разликата в националните темпераменти".
Една от темите, по които се разсъждава в специална глава на книгата е, съдбата на малките местни "царчета", сред които и престолонаследника Симеон Сакскобургготски и майка му царица Йоана. От тази част на Записките научаваме и кой е, според автора, първият награден с български орден съветски военен - обикновен шофьор.
Военната тема и участието на българи във военните действия след декември 1944 е една от най-ярките в текста. В страниците, посветени на нашето участие, е описано жалкото състояние на въоръжението ни, продадено ни от съюзна Германия.
Картината на настроенията на българите през есента на 1944 е допълнена от още няколко важни щрихи - арестуваните в затворите, евреите и българските мюсюлмани.
Трудно в този кратък текст могат да се опиша всички моменти от съвместното участие на българите в боевете до края на войната, който в Грац българското командване отбелязва с грандиозен банкет в чест на съюзната Червена армия, съпътстван от церемония по награждаване с висши български военни отличия на съветски командири. Явно една интересна задача за българските историци е да направят достояние на обществеността и специалистите този интересен текст, създаден от пряк участник във войната.