Дамян Обрешков, който за много от нас е Учителят

На 1 септември един от корифеите на българската журналистика ще навърши 90 лета. Мнозина го наричат Учителя, други пък "живата история на съвременната българска журналистика", а за повечето от братството той е просто бай Дамян. Та в тези юбилейни за него дни един от най-търсените събеседници ми "пристана" да се видим и да разкаже какво е било назад във времето и как се е правила публицистика у нас.

- Преди пет години, когато разговаряхме, ми каза, че твоят танец е журналистиката. Като как го танцувахте двамата - валс, танго, рок, хоро?

- Всичките жанрове на танца. Да започна от началото - в. "Народна младеж", където постъпих през 1952 г. Бях младеж и започнах от А, Б, В... Но много бързо усвоих нещата, защото около мен имаше великолепни журналисти. Друг е въпросът, че тогава вестниците бяха сиромашки - четири страници и голям формат. И какво да сложиш там - някакви държавни документи се пускаха, БТА даваше поток от информация, но пък обстановката в редакцията беше отлична. Няколко месеца след мен дойде от Берковския край Йордан Радичков, с когото станахме веднага близки. След това през 1966-а започна в. "Поглед", и то с един много добър състав. Тогава започнахме да правим истински вестник. Той беше събитие, явление, което най-много личеше от големите опашки пред павилионите за вестници в понеделник. Аз и Тамара Джеджева работехме на едно бюро. Тя беше великолепен човек. След това ме извикаха в "Отечествен фронт". Там започнах да съкращавам правителствените документи, които трябваше да публикуваме, за да има място за журналистическите материали. 

- Казваше: "Живей така, че да си завиждаш." Сега, като погледнеш назад - на какво си завиждаш?

- За това, че имах възможност да изявя себе си. През живота си имам две уволнения - едно в младежките години, когато бях комсомолски секретар в Дряново. А тук, вече като журналист и главен редактор на "Труд", с Георги Тамбуев пуснахме критична статия за един прокурор, който е осиновен от активен борец, за да може да ползва привилегии. Сигналът за този случай дойде от Етрополе и аз побеснях. И не само възложих случая на Георги Тамбуев, но и заедно с него ходихме по разни институции, за да уточняваме неща. Всичко вече беше изпипано и статията "Власт, облечена в корупция" на Тамбуев вече беше готова за печат и е на бюрото ми. В ранния следобед на деня ми се обаждат от ЦК на БКП да не я пускам. Забраняват ми. Аз обаче реших и я пуснах и на другия ден тя излезе. Оттам нататък настана голяма дандания. Разследваха ни с Тамбуев така, както го правят в съда... Уволниха ни. В интерес на истината след една година получих в "София прес" съобщение да се явя в ЦК на БКП при Тодор Живков, който ми каза, че анулират уволнението ми. Не се извини, но ми каза, че ме връщат в "Труд". Няма да забравя как тогава след ден-два в СБЖ се отбелязваше Денят на съветския печат. И като влязох в залата, някой се провикна: "Дамян възкресе! Дамян възкресе!" Изпитвал съм винаги огромно удоволствие, че съм в журналистиката и че имам възможността да виждам и казвам какви са нещата, доколкото е възможно. Е, имаше някои, които не можеха да се казват, но все пак каквото сме могли, сме го направили. Журналистът не трябва да има "някаква" кауза, а само една върховна - да служи на истината.

Из интервю на Розалина Евдокимова с юбиляря, поместено на сайта на СБЖ