Геополитиката на Турция

Доц. Лъчезар РАДЕВ

Част втора

Непосредствено след края на Студената война за Турция се открива нов хоризонт - този на "тюркския свят", който отваря вратите за пълноценно разгръщане на "стратегическа дълбочина"

в региона на Централна Азия

Историческият за външната политика на Анкара момент открехва и широка дискусия в политическите кръгове в страната, а резултатът от това е, че Турция уверено започва да поддържа ислямистките националистични движения в региона, облагодетелствана от разпада на СССР и придобитата в резултат на това независимост на централноазиатските републики. Интересът на Турция е провокиран основно от: 

1) културните и езикови връзки; 

2) икономическото асистиране и инвестиране в тях; 

3) инвазивното проникване като "байпас" на кюрдския национализъм на турска територия;

4) стабилизирането на ситуацията в Ирак и Сирия след американската инвазия в тях. 

Изводът от това е: осъществяване на масирано навлизане, в съчетание с интересите на Анкара, в Каспийския регион поради наличието на значителни запаси от суров петрол в него. 

В рамките на подобна политика Турция обръща взор и към 

региона на Кавказ 

посредством военно-техническото сътрудничество с Грузия, което значително се интензифицира с подписването на Договор за военно сътрудничество и коопериране. Той е и съществена част от политиката на страната за членство в НАТО. В тази плоскост се позиционира и отношението на Турция към конфликта в Нагорни Карабах (между Армения и Азербайджан), доколкото, разбира се, областта се възприема като коридор за разширяване на влиянието на Русия. Естествено е, че Анкара не желае арбитражната роля на Москва по геополитически съображения. Русия е наясно с това и предприема всестранни дипломатически усилия, за да реши конфликта и чрез това да редуцира турското влияние в Азербайджан. Обратното за нея  би било крупен геополитически провал. Както показва неотдавна приключилата среща между Алиев и Пашинян под егидата на руския президент Владимир Путин, стратегията на Русия е печеливша. Това означава, че влиянието на Турция в конфликта ще намалява с времето. 

Създаването на Евразийския икономически съюз (ЕИС) е съществена крачка в утвърждаването на водещата роля на Русия 

в Централна Азия

Началото му е поставено през 2009 г. със създаването на общо икономическо пространство между Русия, Беларус и Казахстан. Още през 1994 г. президентът на Казахстан Назърбаев за първи път лансира идеята за създаване на Евразийски съюз. Неговата задача е формирането на общ пазар между Русия и страните в региона. Понастоящем Турция не е член на ЕИС, но политическите анализатори в страната си дават сметка за икономическите и политическите ползи от това. За Турция подобно членство:

- би могло да играе роля на спасителен пояс, доколкото страната изпитва безмилостно задълбочаващи се икономически проблеми;

- би дало пълноценна възможност за участие в географски широк сухоземен ареал, в който се формира свободна икономическа зона;

- би поставило на качествено ново ниво социалната политика в страната;

- би спомогнало за геополитическото разширяване на влиянието й до Черноморския и Средиземноморския региони посредством участието на страната в ЕИС.

И още един немаловажен въпрос: какво би представлявало подобно обединение между ЕИС и Турция, при условие, че само населението на тази общност след обединението би било 254 милиона души? Възможният отговор като че ли идва от само себе си. Включването на Турция в ЕИС е очевидно преимущество и за двете страни. Разбира се, съществуват множество проблеми, които ще бъдат обсъждани, но може да се очаква реално членство на Турция в ЕИС. 

Политиката на Анкара в областта на средното и висшето образование в Централна Азия се развива по следния начин: за периода 1991-1999 г. са открити общо 77 средни училища, от които 29 в Казахстан, 18 в Узбекистан, 13 в Туркменистан, 12 в Киргизстан и 5 в Таджикистан. Общият брой на учениците в тях е 16 000. Латен Гюрси и Фетхулах Гюлен финансират създаването на университета "Сюлейман Демирел" в Казахстан, "Ататюрк" в Киргизстан и "Туркмен тюрк" в Туркменистан. "Меката сила" на Турция в региона е съпроводена и от широка по обем културна политика. Наситеността и обхватът й биха могли да бъдат обект на друг анализ.

Близкият изток

се оформя като специална част от концепцията за "стратегическа дълбочина" след края на Студената война. Основна точка и трудна дилема в нея за Турция е Ирак. Причините за това са видими и ясни. В северната част на страната живее многобройно кюрдско малцинство (иракски кюрди). Навремето Тургут Йозал разрешава използването на турските военни бази за нанасяне на бомбени удари срещу Ирак. По същото време Турция спира и изграждането на нефтопровода Киркук-Юмурталик. 

От друга страна, проблемите около Сирия и отношенията с Иран са също на дневен ред, доколкото политиката на Анкара е в съзвучие с тази на Запада по повод и на двете държави. Със Сирия обтягането на отношенията е свързано със становището на Анкара, че тя помага на ПКК.  Спасителен вариант Турция намира в сближаването с Израел, с който тя има подписани договори за военно сътрудничество. От своя страна Израел осъществява въздушни атаки над сирийска територия, което със сигурност отговаря на въжделенията на Турция. Турция възприема Иран  като потенциален конкурент в региона на Кавказ и на Централна Азия. Отворен обаче остава стратегическият въпрос за отношението на Анкара към формирания силов триъгълник Русия-Иран-Китай, който би могъл да й създаде предизвикателства от най-различен характер. 

Турските аналитични кръгове очертават три обемни лимитиращи фактора пред външната политика на страната в региона:

1. Турция се разглежда от държавите в Близкия изток като деструктивен фактор поради нейното имперско минало и предизвиканите от това опасения за възраждането му.

2. Турция остава в голяма степен привързана към политиката на САЩ и Запада спрямо региона, което се приема като стратегическо противодействие на арабските национални цели и задачи.

3. Очевидното затопляне на отношенията с Израел се възприема крайно отрицателно, защото Израел е основният враг на държавите от региона.

"Стратегическата дълбочина" на икономическите и политическите отношения на Турция със страните от региона се обуславя и от още един важен факт. Той е свързан с отношението на Анкара към провинция Синдзян в Китай, в която живее компактно мюсюлманско население. Още през 1990 г. китайското политическо ръководство отчита, че Анкара активно подкрепя уйгурските сепаратисти, чиято активност в Синдзян е нулирана едва през 2009 г. През този период Пекин заема твърда дипломатическа позиция, която кара Давутоглу в ролята си на външен министър да декларира при посещението си в Пекин през 2010 г., че "Турция не прави сметка да се намесва във вътрешните работи на Китай". Обект на визитата му са и въпросите по издигането на нивото на културните отношения между страните. Така през 2012 г. се стига до отварянето на турски търговски център в Урумчи - столицата на провинция Синдзян. През 2017 г. сегашният външен министър Мевлют Чавушоглу се среща със своя китайски колега Ван И в Пекин, разговорът се фокусира и около сътрудничеството между страните по повод на трансграничния тероризъм. Нищо чудно това предложение да е повдигнато и във връзка с факта, че в Турция живеят от 30 000 до 50 000 уйгури, чието евентуално участие в джихадистки групировки е неприемливо за Китай. От друга страна, на срещата между двамата външни министри е повдигнат и въпросът за сирийските бежанци в Турция, които се афишират като противници на Башар Асад, както и за тяхното участие в специални операции на сирийска територия. 

Прави впечатление обаче, че Турция предприема всички възможни стъпки да развива 

икономическите си отношения с Китай 

особено след началото на мегапроекта "Един пояс, един път". Участието на Турция в него се счита за начин за реализиране на нейното устойчиво развитие. С най-голяма инфраструктурна тежест в него е изграждането на модерни жп магистрали с дължина 2826 км. В резултат на икономическото партньорство между страните, общият стокообмен за 2020 г. е в размер на 100 млрд. долара. Във военната област те се договарят за модернизация на турските ракетни системи с китайско участие. 

Независимо от това обаче, Турция все още не е член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), въпреки че усилени контакти започват още през 2013 г. От страна на Турция те се определят като "стъпка с неясни политически последствия, но с определена символична стойност". Няколко години след това (2016 г.), при посещението си в Китай Ердоган настоява за пълноправно членство на страната му в ШОС, след като вече е станало ясно, че Европа е хлопнала вратата пред лицето на Турция, което се приема от нея като невероятно оскърбление. 

Основното предизвикателство пред Турция за нейната "стратегическа дълбочина" и "стратегическа автономност" е собственото й икономическо развитие. Тоест, дали резултатите от него ще позволят възходящото развитие на тези две стратегии, или не. Отговорът: в бъдеще, с хоризонт до 2050 г., стратегиите няма да се развиват балансирано и устойчиво, което не означава, че ще бъдат забравени. Просто реализацията им ще се забави.