Майката на "Добрий Самарянин"

Д-р на ист. н. Стоянка Коева

Народната учителка и общественичка Теофано Попова, рожба и продължител на прогресивните просветни традиции в Българското възраждане, почина на 18 януари 1929 г. преди 90 години. 

Петвековното османско иго не сломи националния дух и българското съзнание поради появата и развитието на славянската писменост и хора, които посветиха своето дело на образованието на народа. Училищата се откриваха в църквите и манастирите, където кипеше книжовна, просветна и духовна дейност. В тях се учеха децата на народа. Техните учители бяха от средите на народа. Народното образование създаде този възрожденски дух, който подклаждаше борбата за 

съхраняване на националната идентичност

И се създадоха образователни центрове с ярка просветна дейност и традиции. Един от тях е Стара Загора. В такава духовна среда се ражда на 20 март 1856 г. Теофано Попова. Баща й, виден старозагорец, е буден и ученолюбив гражданин. Знае турски и няколко славянски езика. Участва в развитието на просветното дело в града. Още петгодишна Теофано Попова постъпва в Девическото училище и е отлична ученичка. Нейните блестящи способности, ученолюбие и работоспособност впечатляват учителите и училищните настоятели. Те решават да я назначат за учителка още преди да е завършила училище. Така през 1870 г., едва четиринадесетгодишна Теофано Попова е учителка в същото училище. Преподава на четвърти и пети клас български език, риторика, педагогика, словесност. От този момент тя определя смисъла на своя живот - да се грижи за образованието на другите, да го посвети на малките неуки детски души.

А педагогическата дейност е тежък общественозначим труд, съчетан с много любов и посветен на другите. За това е необходимо извисен ум и висши идеали. Всичко това Т. Попова носи в себе си. Непрекъснато чете и обогатява своя педагогически опит, своя неповторим ум, невероятна интелигентност и изключително трудолюбие. Самостоятелно усвоява руски, френски, турски и еврейски език.

През 1875 г. Теофано Попова се омъжва за Васил Папазоолу, буден младеж с патриотичен дух. Той пръв отнема на свещеника гръцкото евангелие и го принуждава да води църковната служба на славянски език. Макар и омъжена, Т. Попова продължава да учителства, и то без възнаграждение. За съжаление, през 1878 г., след епидемия, съпругът й умира и Т. Попова остава на 22 години вдовица с две малки деца, едното все още неродено.

След Руско-турската освободителна война, в края на 1879 г., е назначена за учителка в Казанлък. Там учителства 11 години. Преподава история и български език. В този град тя организира младите хора на вечеринки, забави, утра, чете сказки, пише реферати, издава брошури, превежда книги. През 1884 г. видният социалист Константин Бозвелиев се запознава с нея и се изказва най-ласкаво: "Една от най-добрите учителки, които е имал Казанлък от Освобождението до днес". Под негово влияние и поради широката си култура, начетеност и гражданско съзнание Т. Попова 

приема социалистическите идеи

По време на Сръбско-българската война като секретар на Червения кръст Т. Попова вдига на крак казанлъшката общественост и събира огромно количество помощи за войниците на фронта. Извършеното от нея става причина за чорбаджиите да бъде неудобна, принуждават я да напусне Казанлък. Следващата, 1887 година Попова е учителка в Севлиевската гимназия. Включва се в социалистическите дружинки, учредява женска социалистическа дружинка. Завинаги свързва живота си с идеята и мечтата за по-страведлив обществен строй. Осмисля дейността си в помощ на бедните и онеправданите. Израства като една от първите жени тесни социалистки. Като такава тя е продължител на прогресивното учителско движение от ранните предосвобожденски години.

Когато се връща като учителка пак в Казанлък, тя създава фонд за социалистическа пропаганда, но организационната и обществената дейност стават все по-трудни. Големият й син Димитър учи в Пловдивската гимназия, където през февруари 1891 г. избухва ученически бунт. Между заподозрените инициатори на бунта е и Димитър Попов, нейният син. Подозрението, че това е дело на социалистите, довежда до едновременен обиск на всички известни социалисти в България. Има обиск и в Казанлък, в квартирата на Т. Попова. И чорбаджиите я изгонват от казанлъшкото училище.

За да заработва средства за издръжката на Димитър, който следва в Женева естествени науки, въпреки реномето й на социалистка и бунтарка е назначена в Солунската българска девическа гимназия за учителка и управителка на девическия пансион към нея. Там остава 3 години. От 1 септември 1894 г. Т. Попова отново е учителка по литература в Старозагорската девическа гимназия. Но през 1896 г. я сполетява голямо нещастие - получава страшната вест, че синът й Димитър, който е прекъснал следването си поради липса на средства и е станал учител в Свищовската гимназия, е убит. 

Майката едва понася този тежък удар

Объркана и съкрушена, мъката поставя на изпитание нейното честно, борбено сърце. Настават тежки дни в живота й. Но още намира сили да се опълчи срещу неправдите. През 1900 г. правителството възстановява данъка десятък. Учителското дружество "Атанас Иванов" в Ст. Загора енергично протестира против възстановяването. МНП веднага уволнява учителите, които са подписали протеста. Т. Попова, като член на Окръжния учителски съвет, протестира и отправя искане до МНП за връщане на уволнените учители в училище. Отговорът е тежък и нечестен. Десетина дни след това тя получава заповед за уволнение от МНП. След 29-годишно учителстване, 44-годишна, отдала ум и младост на просветното дело, тя е уволнена завинаги. Целият й душевен мир, обществена ангажираност, нравствена и политическа убеденост отново са поставени на изпитание. По кой път трябва да поеме тази умна, интелигентна и извисена жена? Разбира се, там, сред хората. При бедните, самотните. При малките и бедни бездомни сирачета. Намира спасение в благотворителната дейност, в себераздаването в името на доброто, без да очаква отплата. За да не остави нещастието да я смаже. На 3 март 1899 г. Т. Попова с подкрепата на будни съграждани основава в Ст. Загора благотворителното дружество "Добрий Самарянин". Тя е негова председателка. Така се създава и първото в нашата страна сиропиталище. Дружеството има две секции. Първата е старопиталище, в него грижите са насочени към бедни, бездомни и самотни възрастни хора. Втората секция е сиропиталище, която има за основна задача грижата за деца, останали без родители - сирачета, да се обучават и възпитават, да се изхранват и им се осигуряват средства, за да получат образование или да усвоят занаят. Попова се отдава изцяло на грижите за децата сирачета.

Но през 1912 г. я сполетява ново огромно нещастие. Тя загубва втория си син Васил. Той е убит. Васил Попов завършва Пловдивската гимназия и продължава образованието си в Либерската висша лесовъдна школа в Австрия. Там учи 3 години. След дипломирането си се връща в България и е назначен за лесничей в Пещера. Васил Попов се заема с огромно въодушевление с работата си. Той е един от най-добрите и висококвалифицирани специалисти лесовъди в България. Честен, умен и борбен като майка си, патриот по душа, той не може да понесе вандалското изсичане и унищожаване на родното горско богатство. Потресен е от безразличието на властта. Бори се срещу неправдата. И на 2 февруари 1912 г. наемни убийци на властта прекъсват младия му живот. Теофано Попова е сломена. Угасва последната й надежда за живот. Потъва в упование към бог. 

Отчаянието на тази велика жена 

се интерпретира по най-различен начин. Но нейната святост, сила и благородство в по-нататъшния й живот са в делата й за другите, за нуждаещите се, за доброто, за просветата. Тя се отдава на благотворителното дело до последния ден на своя живот. Цялата нежност и обич на осиротялото си сърце отдава на децата. Техните радости и скърби са и нейни, техните съдби - нейна съдба. Продава своите накити, семейните ценности. Ала често децата са недохранени, лошо облечени. С малкия кабриолет обикаля селата, издирва сирачета и сама ги отвежда в сиропиталището. Най-мъничките завежда у дома. Грижи се за тях като тяхна майка. Болшинството са с влошено здраве, с лоши навици, вродени дълбоко в душите им. Повечето са воловарчета, просячета или са водели слепци да просят. В отчета на дружеството от 1905 г. Теофано Попова пише: "Главна база, от която се управлява кормилото на възпитанието, е принципът на труда". За основа на възпитанието тук е служил лозунгът "Чрез труд - към живота".

"Ние се трудехме със съзнанието, че помагаме не само на себе си, но и на нашите по-малки другари. Изпитвахме гордост и удовлетворение, че сме нечия опора и упование" - спомня си един от първите възпитаници на сиропиталището. В отчета от 1909 г. Т. Попова отбелязва също: "... заедно с труда главна база, от която се управлява кормилото на възпитанието, е... принципът на взаимопомощта". Особено ценна е помощта на най-големите девойки възпитанички. Те са първите помощнички на възпитателките и учителките. Тяхна всекидневна грижа е не само своите уроци да научат и да се подготвят за училище, но и да помагат на по-малките. В педагогическата насоченост на Попова основополагаща е идеята за професионалното образование. Децата остават в сиропиталището до 14-годишна възраст, след това са изпращани да учат занаят. 

Тази свята жена почина на 18 януари 1929 г. на 73 години. Домът, в който тя реализира смисъла на своя живот, в който даде воля на своето педагогическо призвание и творческо гражданско съзнание и дейност, съществува и функционира и до днес. Носи нейното име - "Дом Теофано Попова".