Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Септември 2018 | Петък
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Триумфални мисли

Николай Коев

12. Май 2015 , брой: 105   1392   0



    Много се изписа за Девети май. Упражнения по темата имаше всякакви, някои от които доста странни. Безспорно е обаче, че 70-годишнината от голямата победа над хитлерофашизма и края на Втората световна война възбуди сетивата на политици от всякакъв ранг и с различна стойност.  А това само по себе си е доказателство за значимостта на събитието и неговия общочовешки характер за развитието на света. Дори несръчните опити да се размие голямата победа преди седем десетилетия и най-големият принос за нея на тогавашния Съветски съюз също са показателни за трудно съпоставимата стойност на воинския героизъм и саможертвата на милиони хора. Да не говорим за направо аморалния напън да се постави разгромът на нацистка Германия и краят на огромното страдание за много народи в сянката на Деня на Европа. Събитие като дата със знакова стойност за началото на бъдещото най-голямо междудържавно обединение, но все пак с континентално значение. Пък и щеше ли да съществува изобщо сегашният Евросъюз, ако месец май 1945 г. не бе белязан с тържеството на железния дух, несломимата воля за победа и истинската жажда за свобода и мир на воините на доброто.
     В отечеството едни се преклониха пред саможертвата и величието на истинския празник, а други се отдадоха безмерно на неговия близнак по... дата. В традиционно бодряшки стил президентът увековечи лика си във фотография с туристи от Страната на изгряващото слънце в близост до Паметника на Незнайния воин, където преди това се отчете с цветя по повод на годишнината от края на Втората световна война. И не след дълго на среща с "европейското бъдеще на родината" в софийското представителство на Европейската комисия генерира мисъл с планетарно значение. Така разбрахме, че "Денят на Европа е триумф на победата на човешкия разум!" Прекрасно, дори триумфално изречено. Все едно ни съобщават, че геният човешки е открил панацея за вечен живот или лекарство срещу рака например. И то, представете си, точно на този ден. Може би иносказателно г-н Плевнелиев е имал предвид нещо от рода на идеята за обединена Европа или еднаквите ценности, които заедно изповядваме. Той си знае, президентски му работи, не се бъркаме.  В случая важното е, че разумът най-после е победил триумфално и завинаги. И той като държавен глава изобщо не се впечатлява от големи паради и оръжие за масово поразяване като тези на Червения площад, където солидарно с европейските лидери демонстрира неприсъствие.
    Аз пък се впечатлих от парада в Москва. Като организация, техника, но най-вече като дух, памет и достатъчно солидно присъствие на световни лидери. Не съзрях предизвикателство и заплаха, а проява на разум, който не се стремеше чак към триумф, г-н президент. А към възпиране на нарастващата опасност от провокиран европейски и по-широк военен конфликт. От който наша милост като обявена "прифронтова държава" неизбежно ще изтегли дебелия край, независимо от добре обучената си и модерно въоръжена армия.
    И все пак парадът имаше своето парадно лице. Демонстрира патриотизма на руснаците, впечатляващи мащаби, но и лице за пред света. Лично за мен покъртително емоционално въздействащ бе маршът на "Полка на безсмъртните". Те, героите, но и жертвите на войната, преминаха символично през Червения площад. Портретите им носеха с мълчаливо преклонение техните близки. Това бе техният поклон пред паметта, по славянски дълбок и искрен, някаква съпротива пред тъгата.
    Доста години преди превръщането на тези маршове в традиция роднини на безследно изчезнали във вихъра на войната бродиха с техни снимки из местата в Москва, където по традиция се събираха ветераните. Като кореспондент на БТА в тогавашната столица на СССР съм наблюдавал многократно тихите страдалци с фотографиите. Те бяха чужди на веселието, което неизменно съпътстваше все още доста жизнените бивши войни. Приближаваха смирено и показваха с надежда фотографиите - повечето съвсем малки и явно свалени от семейния албум. "Погледнете, моля ви, може би...", мълвяха търсещите и след традиционното вдигане на рамене продължаваха да се лутат сред множеството от избелели войнишки рубашки.
    Ето и такива тъжни епизоди са останали в паметта ми от деветомайските стълпотворения на ветерани в московския Парк на културата и на площада пред Болшой театър. Радост и мъка се смесваха в едно през този най-важен ден за хората от многонационалната държава. Ден на слава за голямата победа, но и на преклонение пред милионите жертви и лични трагедии. Ден за памет на триумфа най-вече на човешката воля, дори зад пределите на разума, г-н президент. Ден за почит и разум след предимно седем мирни десетилетия за Европа. Ден, в който европейски лидери загърбиха солидарността от миналото и прагматизма на съвремието и останаха в плен на конюнктурни и дори опасни интереси.
    Жалко!  

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"