Децата на прехода

24 май. Тази година, за моя велика радост, има много бели божури. Рано сутринта отивам на паметника (имам си традиция) и нося бели божури. Много полиция, огражденията опънати, асфалтът измит. После, както винаги - в "Св. Александър Невски". Високите сводове преумножават ангелските гласове на хористите: "Яко апостолом единонравнии и словенскиих стран учителие, Кириле и Методие богомудрии...". Патриарх Неофит чете напевно "В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото..." - чете на черковнославянски, който е старобългарски. Езикът на нашите предци е тъй изразителен, така синтезиран и завладяващ, че ако тръгнем да обясняваме дълбините на всяка дума, ще ни трябват 5-6 разточителни изречения. В храма влизат японци, прекръстват се по православному, стоят чинно и почтително.
После, както винаги, лития до паметника на Светите братя, там, както винаги - речи, песни, балони, цветя, дечица, смешни тоги. И официални лица, които, ако ги накараш да кажат азбуката тъй, както са я написали и подредили нашите първоучители, ще изрецитират "Аз, Буки, Веди" и ще спрат. Три букви - три. Колкото - толкова.
После, както винаги, нашето приятелско интелектуално общество (светила на българското кино - леви и десни, сини и червени, републиканци и монархисти) се събира в едно уютно местенце в центъра на София. Заварваме опнати софри за сто и кусур души, празненство ще да има, смушваме се в едно ъгълче, и празненството започва. Не нашето.
С гръм и трясък, свирки и гръмко отброяване от 1 до 12 нахлува огромна тумба ученици и възрастни. Решаваме, че изпращат цял клас абитуриенти и си казваме: "Колко хубаво! Един клас с родителите и учителите! Браво!" Нищо подобно. "Сватбарите" изпращат една абитуриентка. И музиката си носят. И като задъни една чалга, и като задрусаха едни кючеци, и "И води ме някоя квартална кръчма!", и "К`ъв си ти, бе!", и "Бате Бойко, дай газ!", и "Бате Бойко премиер и президент!", и целият чалга репертоар, в който мускулести лирически герои трошат чинии и ченета, а знойни лирически героини изразяват песнопейно своите интимни въжделения относно Бате Им Бойко...
Не можем да разговаряме. Не се чуваме. Викаме. Молим любезно да понамалят звука. В отговор - презрение. И по команда, на всеки 15 минути - от 1 до 12. Летоброене, което свършва до 12. Командите ги дават две девойчета със свирки-протестърки (пак добре, че нямат вувузели). Едното - с червено рокле и кавалерийска походка, другото - в бяло и с мрачно, заповедно изражение. Чалгата трещи страховито, резонансът тресе витрините, тонколоната вибрира, ще се спраска. Не се спрасква. Сгромолясва се върху масите. Слава Богу, там няма хора. Двете девойки-командирки гледат свирепо към нас, но ние със сигурност нямаме магически способности да местим предмети от разстояние.
Тишина. За кратко. В този благословен промеждутък покрай нас минава абитуриентката. Високо, стройно момиче. Ставам да я поздравя, пожелавам всички прекрасни неща, каквито се пожелават в такъв момент, и тъкмо да попитам накъде след училище, и се приближават заканително две лелки (стринки, вуйни) с войнствен вид, придружени от командирките, и изстрелват: "Вие защо тормозите нашето дете?!", и процеждат ядно: "С вашите гримаси разваляте нашето настроение!", и после: "Като не ви харесва - чупка! Ние сме мнозинство!", и накрая: "Вие не сте за кръчмата, вие сте за гроба!" Момичетата изслушват обвинителната тирада на лелките (стринки, вуйни) и кимат одобрително.
Моята дипломатическа мисия с цел "контакт и споразумение с друга форма на живот" завършва с провал. И нашето интелектуално общество седи в ъгъла без право на глас. Там им е мястото на интелектуалците - в ъгъла. И без право на глас.          
Лелките не ме интересуват. Интересуват ме децата. Децата на прехода. Които се бият в училищния двор, а други деца снимат и викат "Убий го!"; които се нахвърлят на своята учителка, а други деца снимат и викат "Убий я!"; които пребиват възрастен мъж, защото им е направил забележка, а други деца снимат и викат "Убий го!"... "Смажи го! Убий го! В гроба!"...
Няма го дежурният виновник - мрачното тоталитарно минало, с което всичко можеш да обясниш и оправдаеш. Тези деца нямат никакъв спомен от "онова време", но са убедени, че е било гадно, гнусно и отвратително. Те са продукт - именно продукт - на ТОЗИ преход и на ТОВА време. Продукт на съзнателно отгледаното обезграмотяване, на предумишлено култивираното незнание, на престъпното обездухотворяване, на някакъв поразяващ антикултурен хербицид, произведен в някакви специални колби на "Монсанто", който покосява всичко, до което се докосне, и след него не расте нищо друго освен генномодифицирано поколение.
Една от любимите ми книги е "Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг. Този повелител е Луцифер, Велзевул, Дяволът, той е "зъл, губител, на мухите повелител" (Гьоте, "Фауст"). Не е необходимо днешните деца да попаднат на безлюден остров, където няма нито история, нито памет, нито морал, нито култура, нито духовност, нито знание. Не е необходимо да попаднат там, за да убият Саймън и Прасчо. Саймън - нежният мечтател, поетът, момчето, което носи духовността, и Прасчо - интелигентният и решителен очилат шишко, момчето, което носи познанието.
Достатъчно е да се родят тук. Тук, в България, историята е изкорубена, паметта - изличена, духовността - взривена, моралът - опозорен, невежеството - възвеличено, злотворството - канонизирано. Тук простащината е висша форма на културата, а нравствеността е цинизмът на шайката, на умните, красивите и великолепните, на една глутница слуги, които се самопровъзгласиха за ментори на обществото. Шайката, която 25 години наставлява децата, че другият не е човек, не е личност. А нищожество, върху което можеш да стовариш всичките си комплекси и кошмари, страхове и страсти; препятствие, което трябва да бъде преодоляно; пречка, която трябва да бъде отстранена; заплаха, която трябва да бъде премахната; противник, който трябва да бъде разбит, размазан, унизен, убит; враг, на когото с пълно право можеш да отнемеш всичко, включително - живота. По най-незначителен повод. А най-добре - без повод. И още по-прекрасно е, ако този друг е човек умен, просветен, знаещ, духовен, одухотворен. Тогава "победата" е още по-сладка, още по-вкусна, още по-желана и още по-аплодирана.
Знаещият е свободен, невежият е роб. Роб безусловен. Роб на едни плоскочели, перверзни, похотливи муцуни, разплути в собственото си охолство и демонстративен разкош. На едни безкнижни, безграмотни, безмозъчни типове, прехласнати в собствената си слава и себелюбие. На едни нагли, недосегаеми, егоцентрични, всеовластени посредственяци, вкопчени в своята измамна величавост. На една невежествена, арогантна, безсрамна, суетна сган, която затлачва небесния свод със своя нагон на хищник.
Но българските деца не знаят това. Не искат да знаят. Не трябва да знаят. Защото е вредно за тяхното здраве и за техния "успех в живота". Едно-единствено нещо се иска от нашите деца днес, за да оцелеят. И то е: да убият в себе си Саймън и Прасчо. Овреме.