Социалната политика у нас в момента е кърпеща

Стефан Стоилов е икономист и политик от БСП. Народен представител от левицата от 1990 до 2001 г.
Роден е на 10 ноември 1928 г. в Бургас. Завършил е Висшия икономически институт "Карл Маркс", сега УНСС. Бил е заместник-директор на Икономическия институт на БАН, където е работил 30 години. Четири години е бил експерт в централата на СИВ в Москва. В първото правителство на Андрей Луканов е министър без портфейл. Бил е депутат във всички Народни събрания от Великото до 38-то.


"В България наистина се превръща в нещо доминиращо стремежът да се натрупат за по-малко време повече пари"

- Проф. Стоилов, на конференция на Движението на ветераните в БСП преди дни казахте, че сега предлаганата от ГЕРБ пенсионна реформа не решава два основни проблема. Кои са те?
- От всичко, което се каза на тази конференция, става ясно и аз съм съгласен, че двата основни, бих ги нарекъл наистина фундаментални, проблема са: първо, увеличаване на пенсиите сега и в близките години, а не след 15 и 20 години, и второ, стабилизиране на пенсионната система, на пенсионния фонд. Големият проблем във връзка с равнището на пенсиите е, че и заплатите са ниски, поради което и осигурителните вноски като абсолютни суми са недостатъчни и се налага държавата да покрива един значителен дефицит. Тук можем да отворим една скоба, за да бъдем по-коректни към читателите, че обявяване на дефицит от 5 млрд. лева в Държавното обществено осигуряване е свързан с това, че държавата покрива осигурителните вноски на работещите в публичния сектор, така че всъщност това не е истинският дефицит, недостигащата сума за пенсии.
- Но доходите си остават големият проблем?
- Доходите си остават големият проблем, тъй като върху тях се правят осигурителните вноски. В тази връзка тук бих искал да обърна внимание, че още от 2003 г. ме е занимавал този проблем и периодично на страниците на вестниците съм давал израз на това, че в България заплащането на труда е крайно несправедливо. Възниква веднага въпросът какъв е критерият, за да правим такава оценка. Критерият, според мен, който може да бъде използван, е съотношението между произвеждания БВП на човек и средната работна заплата в еврозоната, където са и държавите с най-развит европейски социален модел, и съотношението между БВП и средната работна заплата в България. Ще направим съпоставими обаче тези две отношения, като превърнем номиналните работни заплати в реални чрез отчитане на сравнителното равнище на цените.
Ако по номинални заплати ние се отличаваме от Еврозоната някъде около 5 пъти, с отчитането на разликата в ценовите равнища, а то у нас е с 50 на сто по-ниско, тази разлика се свежда до към 2-2,5 пъти, което означава, че за единица сравнителна производителност, за единица сравним произведен продукт, при произвеждания БВП на човек от населението, у нас се заплаща 2 пъти по-ниско спрямо средното за еврозоната. Следователно ущърбът при това разпределение на БВП е, така да се каже, по посока на заплащането на труда и именно тази разлика от около 2 пъти и малко над 2 пъти между заплащането за единица съпоставим труд там и тук е разстоянието, което трябва да бъде преодолявано чрез активна политика, провеждана съвместно от държавата, синдикатите и бизнеса, за да се стигне до едно значително по-справедливо заплащане на труда в България при нашето икономическо равнище. Тогава и облагаемият доход ще бъде значително по-висок, постъпленията в пенсионния фонд ще бъдат значително по-големи и следователно пенсиите ще могат да растат. Но не с това обявено и прехвалено Швейцарско правило, което, поради поддържаната инфлация в ЕС, към което се стремят и всички държави - около два-два и нещо процента, като стимулираща икономическия растеж, означава, че реално увеличаването на пенсиите с такива темпове ще бъде изяждано от натрупаната инфлация. И следователно, ако след 10 години при 2-3% увеличаване на пенсиите годишно, сегашната средна пенсия ще се увеличи до към 342-343 лв., реално пенсионерите няма да имат никаква прибавка към своя реален доход, а съществува и опасност даже да бъдат ощетени.
- Тоест те пак ли са подведени с този нов проект, който се предлага от правителството сега.
- При тези числа, при това заплащане на труда, при обявеното Швейцарско правило и като се има предвид какви са темповете на инфлация и увеличаването на осигурителния доход, наистина очертаващият се номинален ръст на пенсиите ще бъде изяждан от натрупаната инфлация.
- А какво вие като специалист мислите за икономическата ситуация в момента в България? И можем ли да свържем с това вашите думи, че се засилва култура на алчността у бизнеса?
- Употребих това понятие "култура на алчността" затова, защото в последните две десетилетия в България наистина се превръща в нещо доминиращо стремежът да се натрупат за по-малко време повече пари, по-голям да бъде маржът на печалбата. Бих дал конкретен пример на вашите читатели. Няма страна в Европа, в която маржът например между лихвите по депозитите и лихвите по кредитите да е толкова голям, колкото е сега. Той и преди беше 4,5-5, сега се разтвори още повече и стига до към 6 процентни пункта. Оправданието е, че в България рисковата премия е по-голяма.
Нека приемем, че е малко по-голяма рисковата премия, но в никакъв случай тя не оправдава тази разлика между един марж в Европа, в европейските страни от към 1,5 максимум и нашите 6-6,5 в момента. Това наистина са нива и норми на печалба, а това важи и за другите сектори, които са неприемливи в ХХІ век. Не може в Добруджа, в мината за манган средната заплата да бъде 550 лв. или под земята в Пернишко, където загинаха няколко човека, средната заплата да бъде 520 лв. Това са заплати, зад които стои една неоправдано висока норма на печалбата и бързо правене на пари. Това е именно тъканта на тази култура на алчността, която е доминираща.
- Това ерозира икономическите резултати?
- Разбира се, че когато вие в такава висока степен несправедливо заплащате труда, не може да разчитате на заинтересованост, на активност, на мотивация откъм страната на персонала, което е много важно. И онези предприемачи и работодатели, които разбират това и са го усвоили като основна норма на поведение, на правене на бизнес, стимулират своя персонал, увеличават системно заплатите и по този начин превръщат хората в активен фактор в решаването на проблемите за по-голяма конкурентност, за повишаване на технологичното равнище, увеличаване на производителността на труда и т.н., и т.н.
- Тогава какво трябва да се прави?
- Казах - противно на това, което досега правителствата са правили. Трябва да бъде договорена една политика на по-интензивно увеличаване на работните заплати в България. Съответна държавна политика с използване на всички инструменти, с които разполага държавата. Синдикатите - с една решителна позиция от тяхна страна. Едва миналата година КНСБ постави този въпрос. А в програмата на БСП през 2009 г. с помощта и на Румен Овчаров успях да вкарам именно този текст за крайно несправедливото заплащане на труда в България.
- Оттук можем да продължим и въпроса с пенсиите.
- Всичко това е в основата на решаването на въпроса и за увеличаване на пенсиите с по-енергични темпове. И въобще една по-активна социална политика, разбира се.
- Която в момента куца.
- Която в момента е кърпеща.
- Един депутат от ГЕРБ се провикна от Брюксел, че сме страна на щастието. А не социална...
- Да, в някаква дискусия този господин, мисля, че беше Ковачев от квотата на ГЕРБ, така се и провикна, че България не трябва да бъде обявявана за социална държава, а държава на щастието. Интересно откъде той вади извода, че в България хората преливат от щастие, като и във всички световни класации сме някъде в дъното, т.е. като хора нещастни. И една от големите причини според мен, фундаментална за милионите българи, а не за някакъв малък процент, е че усещат висока несправедливост в живота си сега в България именно поради това несправедливо заплащане. Защото представете си, ако у нас моделът на разпределение на БВП е такъв, какъвто е в развитите страни на Европа, в еврозоната, това означава, че сегашните 800 лв. средна заплата би трябвало да бъдат около 1600. Това в значителна степен би променило настроението, самочувствието, позицията на хората, които са наемни работници, наемен персонал.