Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

19 Октомври 2018 | Петък
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Точката над И-то

Самодивско хоро срещу цар Самуил

Иво Атанасов

13. Юни 2015 , брой: 133   1377   0



Във филма "Самодивско хоро" интригата се извива около едноименната картина в изложбата на млад художник. Провинциално градче бръмва като кошер, защото в една от голите танцьорки е разпозната уж порядъчната съпруга на местен големец. Кипналите страсти дават възможност на сценариста Георги Мишев и режисьора Иван Андонов да осмеят и същевременно да преболедуват отношението към художественото творчество на не един и двама социалистически труженици. "Изкуството трябва да бъде разбираемо - вещо напътства художника читалищният председател. - Дърво - дърво! Жена - жена!...  Ваза с цветя - ваза с цветя!... В това трябва да внимаваш - да прилича! И да не е толкова изящно, щом е понятно, никой не може да ти каже копче!"
Ето го масовият критерий за оценка на изкуството - произведението да е понятно и да прилича на онова, което пресъздава. Иначе става като във финала на лентата - изпадналата от колата по пътя картина е намерена от овчар, който обаче се запъва, че си е негова, и отказва да я върне на автора. И когато художникът предлага човечецът да му продаде платното и пита колко иска, чува убийственото: "Дай два лева!"
И все пак това е само филм, нещата са като на кино, някои - преувеличени, други - туширани, за да се улесни придвижването на авторовото внушение до възприятието на зрителя. Но когато събитията се развият не на екрана, а в действителността, житейската драма може да се окаже дори по-тежка от художествената. Нещо подобно се случи в друг провинциален град - Кюстендил, в който през 1969 г. в четирите края на Железния мост бяха поставени статуи на голи жени. Идващи на пазар селяни се чудеха къде да гледат или пък заставаха пред фигурите и се кръстеха. Смесени бяха чувствата и на банчани, както се казва на тукашните кореняци. Композицията на скулптора Любен Димитров беше не само естетическа, но и идейна провокация. Защото една от голите статуи беше на партизанка с шмайзер. Сега това изглежда смешно, но във времето на дълбокия соц, както се изразяват днешните му критици, беше безкрайно дръзко. На изпитание беше подложена честта не на някоя височайша съпруга, а на цялото антифашистко движение. Какво си въобразява скулпторът, какво иска да каже, така ли изглеждат в неговото съзнание партизаните? Това бяха само част от въпросите, които нагнетяваха атмосферата. Въпреки партийното ръководство на културата тогава, след четвърт век социализъм, духовният сектор вече беше достатъчно автономен и силен, за да отстои творческата позиция на автора и да запази непокътнати сътворените от него статуи, и то не в покрайнините, а в идеалния център на града. А "средният кюстендилец", с когото често се дават шеговити примери, се оказа с нужната толерантност и прие голите фигури като органична част от урбанизираното пространство. Само дето Железният мост оттогава е известен повече като Женският, но това е просто добродушна шега, на която е способна единствено търпимостта.
Нормално беше да се надяваме, че атаките от този тип срещу художествените факти са останали далеч в миналото. Колкото обаче и да не е за вярване, половин век по-късно те са не само живи, но и обстрелват другото мнение с нетърпящ възражение тон. И то не в дълбоката провинция, а на пъпа на София. Срещу новооткрития паметник на цар Самуил не би могло да има кой знае какви исторически аргументи. По естетиката, разбира се, може и трябва да се спори, но надали е добре да става с доводи от онова време. В противен случай  се оказва, че и сега е най-важно произведението да е понятно и да прилича. Ако това не е налице в посочената от възмущаващите се степен, авторът да се готви не просто да му кажат копче, а направо да го сринат. Интелектуалният ни елит трябвало да бъде способен да спре един паметник, иначе за нищо не ставал. Звучат призиви като срещу Айфеловата кула в Париж и Атомиума в Брюксел. Сякаш се забравя, че и двата обекта са надживели своите критици. Каквото най-вероятно ще се случи и с паметника на цар Самуил. Особено с онези, които на висок глас не харесват светещите му очи, но мълчаха, когато премиерът Борисов за малко щеше да стане почетен член на Съюза на художниците заради скиците, които си драска по време на заседанията. И които навярно са и понятни, и приличат, за разлика от скулптурата на Александър Хайтов.
И какво излиза? Че на 25-ата година от социализма творецът е имал по-голяма свобода, отколкото на 25-ата година от повторния капитализъм. Че преди интелигенцията е била единна в отстояването на позиции пред властта, а сега е разединена. Че при тоталитаризма "средният кюстендилец" е посрещал с по-голямо разбиране естетическите провокации, отколкото "средният софиянец" при демокрацията. А интелектуалните самодиви се ужасяват от светещия поглед на цар Самуил, защото са силни, когато действат на тъмно. Досущ като самодивите от фолклора.
  
   Други статии от автора на: www.ivoatanasov.info

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"