Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

26 Юли 2017 | Сряда
 
вход регистрирай се

Пегас

Белетристика

Старият победител

Дума

20. Юни 2015 , брой: 139   322   0
Снимка


Яница Христова
Яница ХРИСТОВА е родена на 1 юли 1990 година. През 2013 година завършва "Книгоиздаване" във Великотърновския университет, а в момента работи в столицата и е част от магистърската програма по творческо писане в СУ "Св. Климент Охридски". "Първият ми опит с писането на разкази бе, когато бях на 9 години, и оттогава знам, че искам да се занимавам с литература, но и че ми предстои доста четене, учене и писане, за да мога да разказвам историите си по възможно най-добрия начин" - споделя Яница. През есента на 2013 г. се състоя премиерата на нейната първа пиеса - "Без контрол" в театър "София". През юни 2014 г. спечели Втора награда във втора възрастова група на Осмия национален конкурс за млади художници и литератори "Душата на един извор".


    Винаги, когато дядо Стефан вървеше към опустялата стара фабрика в края на града, където се приютяваше всяка нощ от години насам, нещо из дрехите му металически подрънкваше. Винаги. Дори в дните, в които не получаваше от минувачите и пробита монета даже.
    Понякога този тайнствен звън привличаше погледите на околните. Обаче същите тези любопитни погледи бързо се отклоняваха, след като срещнеха окаяната външност на стария бездомник, след като се разходеха по прокъсаните му избелели дрехи и по загорялото му от слънцето прашно лице, след като потънеха за част от секундата в безбрежната тъга, която струеше от слабото му клошарско тяло и безкрайно се отразяваше в дълбочината на очите му...

    И тази нощ дядо Стефан вървеше към фабриката, а тихият звън отмерваше стъпките му. Този звук го успокояваше и правеше погледа му някак... замечтан. Може и да нямаше нищо друго, останало му в този свят, но поне имаше него - звука, безгласното вълшебство в дните му, което с всяка стъпка му напомняше, че все още има надежда, има смисъл...
    Но изведнъж звукът секна. Неочакваната тишина привлече вниманието на двете възрастни жени, които бяха подминали току-що стареца по обичайния му маршрут. Те любопитно се обърнаха и видяха как дядо Стефан стои, облян в жълтеникавата светлина на уличното осветление, а около него тихо се сипят първите плахи снежинки, с които обикновено идва зимата. Старецът се държеше за овехтялата шуба и гледаше нагоре - към дълбокото черно небе, от което само няколко звезди се подаваха със студения си ноемврийски блясък. Нещо явно не беше наред...
    ... защото след миг дядо Стефан се свлече върху хладния тротоар, а около него се разнесе силен металически грохот, понесен сред високите сгради от акустиката на пустеещата улица... Някъде в далечината засвири линейка и после всички звуци се сляха в тъмнината около бездомника...
    Когато отвори очи, около него царуваше сияйна белота. Но това не беше Рая, защото той не беше мъртъв. Най-малкото защото ясно усещаше иглата, забита във вената му, по която се стичаха животворните вещества от системата, надвиснала над леглото му.
    - Не се движи рязко - чу глас сред белотата. - Получи слаб сърдечен удар. Но трябва да внимаваш много оттук нататък, това може да е било само предупреждение...
    - Нямам пари да платя за престой в болница... - отвърна дядо Стефан.
    - Сигурен ли си? - многозначително попита мистериозният глас и за миг, само за миг, по челото на стареца се разходиха бръчици на паника. Той надигна бялата завивка и шокирано погледна чисто новата пижама, която определено виждаше за пръв път.
    - Шубата ми?! Къде ми е шубата?! - опита се да се изправи, но системата го прикова към болничното легло. Така обаче виждаше притежателя на гласа - млад лекар, може би едва прехвърлил тридесетте, с добронамерен лешников поглед и немирна абаносова коса.
    - Тя ли те интересува или... те? - усмихна се лекарят и приседна в края на леглото му.
    - Виж, момче, не съм ги откраднал... Мои са! Никога не съм бил крадец, никога!
    - Не съм и намекнал подобно нещо, деденце, не се вълнувай, в момента емоциите не са добър съветник... Но бях изненадан наистина! Толкова са много! И повечето са златни! Сигурно тежат, когато ги носиш постоянно с теб...
    - Не тежат повече, отколкото теглото на един бездомник - тъжно се усмихна старецът и сведе поглед към леглото. - Те ми дават надежда всеки ден и ме карат да вярвам в хубави неща, дори и когато заспивам гладен, дори и да срещам в очите на хората по пътя упрек, обвинение или погнуса... Те ме карат да помня винаги кой съм... кой съм бил. А аз съм същият като преди, само че... съм по-стар и с годините съм видял колко многолик е животът и как в един миг може да си на върха, а в следващия - на дъното, отвъд предела на най-мрачните си представи. Далеч отвъд... Там, където очарованието да бъдеш човек се измества от най-неприятните човешки, чисто човешки житейски несгоди... откъдето красивото си отива, за да остави всичко грозно да те завладее. Виждам го в очите на другите. В начина, по който ме гледат... или по-точно - когато отказват да ме видят, все едно не съществувам... Защото се страхуват, че ако ме допуснат като възможност в света си, някой ден може и да станат като мен...
    - Моля те, по-полека с емоциите, господин... - младежът затърси с поглед медицинския картон, но не го откри.
    - Георгиев. Стефан Георгиев. Но не са ме наричали по име, нито са ми казвали "господин" от... има-няма 10 години. Дори понякога се чудя дали така се казвам наистина. Но когато погледна медалите... Знам, че това съм аз! - с особена нотка в гласа спомена за медалите и сякаш тази дума свали от плещите му целия товар, трупан през последните години.
    - Разкажи ми повече за тях! - въодушеви се лекарят. - Десетки са! Има от национални състезания, от европейски първенства, дори има и от световен турнир! Изумително е! Откъде един клошар има толкова медали в себе си?
    - Е, чак пък изумително... - скромно се засмя старецът. - Бях млад и атлетичен, не ми липсваше амбиция и хъс за тренировки. Треньорите казваха, че в мен има потенциал, и аз се опитвах да го използвам рационално. Явявах се на състезания, печелех. Бях влюбен в леката атлетика. Но най-много обичах да мятам гюле - надалеч, далеч... все едно с него изхвърлях и лошите мисли вън от себе си. Или да тичам. Обичах да тичам и вятърът да пее в ухото ми, да шуми като шепот на забравен бог. Вдъхновявах се така - сам. Това никой треньор не може да ти го даде. Той може да ти покаже ключа към способностите ти, но ти трябва да ги събудиш сам, за да си най-добрият сред всички останали. Аз го можех. Тогава. И се раздавах до края на силите си. Затова и медалите са ми толкова скъпи... запазили са най-хубавото от мен.
    - Но?
    - Какво "но", докторе?
    - Ами явно нещо се е случило, щом сега си тук...
    - Кръговрат - тъжно сви рамене дядо Стефан. - Печелиш, докато си млад. После трябва да поемеш в друга посока. А и се влюбих. Как да не се влюби човек! Казваше се Мария и беше гимнастичка. Като се усмихнеше, и имах чувството, че в стаята грейва слънце. Оженихме се. Имахме дъщеричка - Мая. Старецът замълча за момент и дискретно се опита да прикрие мокротата, разляла се около очите му. - А аз бях треньор. Имаше турнир в Копенхаген и бях с отбора, когато... е избухнал пожар в къщата ни. Никога няма да си простя, че не бях с тях онази вечер!
    - Виж... - неловко започна лекарят, но дядо Стефан махна с ръка, преглътна невидимата тежест в гърлото си и продължи.
    - Няма проблем, минало е, не мога да върна времето назад, знам... Но ако можех, щях да изгоря заедно с тях!
    - Не говори така...
    - Така е! Всичко, което обичах, си отиде в онази нощ. Отиде си и най-важната част от мен. Останаха ми само медалите. Защото те не горят... Не можах да се съвзема след пожара. А когато веднъж започнеш да затъваш, няма измъкване, да знаеш! Всъщност - по-добре е никога да не научаваш... Защото когато се превърнеш в развалина, оставаш сам наистина - без приятели, без роднини... Само ти и кошмарите ти. Които се сбъдват, един по един...
    - Съжалявам, че попитах. Не трябваше... - неловко смутолеви лекарят и извърна поглед от бедния стар мъж.
    - Доктор...?
    - Атанасов.
    - Доктор Атанасов, вие сте млад човек още. Ще видите какво ли не по пътя си. Не отклонявайте очи от тази част на живота. Прекалено много хора го правят... Пък и... може би трябваше да разкажа на някого, може би ми остава прекалено малко време до края на собствения ми път...
    - А някога... Не ти ли е хрумвало да ги продадеш? Медалите имам предвид. Може би ще закрепиш положението за месец. А един месец е много време. Това може да е добър старт, едно ново начало за някоя нова посока в живота ти...
    - Да ги продам?! - изуми се старецът. - Не! Никога! Все едно да продам последната частица от душата си... Впрочем - ще ми ги върнете ли?
    - Разбира се - в шкафчето до леглото са - приятелски се усмихна лекарят и дръпна чекмеджето, което се отвори с ръждив стон. Старецът погледна бляскавите медали. Гледа ги дълго, докато тишината в разговора се разтегляше като ластик. Накрая извади един от златните, обкован с лавров венец, копие и топка, и го подаде на младежа. - Но господин Георгиев, какво правите?
    - Вземи го, момко. Това е първият медал, който някога получих. Първото ми доказателство, че с труд всичко се постига... и че животът може да е хубав. Давам ти го за човешкото ти отношение към мен... - дядо Стефан се усмихна така, все едно още няколко години бяха смъкнали товара си от раменете му. - А аз не съм се чувствал човек от много време насам...
    - Но... нямаше нужда! - доктор Атанасов, обигран още от университета в спазването на строго самообладание, изглеждаше трогнат и развълнуван. - Знаеш ли, дядо, ще се опитам да направя още нещо за теб...    
    И го направи. Писа на свой приятел, с когото бяха израснали от деца, но по някое време животът ги прати по различни пътища - единия към медицинския факултет, другия към земеделския колеж. Писа, че ще му изпрати читав човек - стар лекоатлет, шампион с голяма душа, но леко болно сърце - за помощник в работата около полето и животните. След като го изписаха от болницата, доктор Атанасов помогна на дядо Стефан да стигне до гарата, качи го на влака, неизменно съпровождан от онзи познат, тих, но постоянен звън... Помаха му през прозореца... и не го видя никога повече. Напролет получи имейл, в който пишеше, че дядо Стефан - този слънчев божи човек - спечелил обичта на цялото село и не отстъпвал по нищо на младите юнаци по нивите, докато една сутрин, преди да тръгнат за сеитба, не се появил за закуска. Качили се до стаята му да го повикат, когато открили, че той си е отишъл завинаги - починал в съня си, поставил ръка върху медалите, лежащи на гърдите му, запечатал завинаги усмивка на лице и поглед, изпълнен с вяра, отправен напред...
        Понякога, когато доктор Атанасов вървеше из града, срещаше бездомници, които жално протягаха ръка напред. Пускаше по няколко банкноти в ръцете им и винаги, винаги, когато имаше свободно време, сядаше да размени по някоя човешка приказка с тях. После тръгваше по пътя си и се питаше къде ли е дядо Стефан сега, дали е открил семейството си и дали не тренира някой ангелски отбор? После, на път към болницата, напипваше онзи скъп медал, който винаги носеше в джоба на сакото си, и отговорът идваше сам - част от дядо Стефан винаги щеше да бъде тук... за да го прави по-добър човек...
 

 

 

Пегас

  • От редактора
    21. Юли 2017 141
    363
    0

    Името на Никола Вапцаров стои редом с това на Ботев и Вазов в съкровищницата на нашата литература. Но той е и от малкото ни поети със световна известност: поезията му е преведена на над 90 езика.
    През 1979 година с Указ на Държавния съвет на НР България е учредена Международна литературна награда "Никола Вапцаров". Нейни носители са световноизвестни имена: Иняцио Бутита от...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"