Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Октомври 2018 | Неделя
 
вход регистрирай се

Коментари

Защо си тръгвам от България

  3791   0



Дойде и нашият ред.
След седмица заминаваме.
Все още вярваме, че ще се върнем.
Близките и приятелите ни се изненадаха, защото сме от "глупаците", които много обичат това място, пък и наистина ни трябва много малко, за да се чувстваме добре. Стигат ни някоя хубава книга, дългите сладки приказки вечер под ореха през лятото и пред камината през зимата. Не понасяме заведения и шумни курорти.
Ние сме образовани и можещи. Работили сме години наред без отпуски, по много часове без да се оплакваме (е, аз мърморех :).
Оказа се, че за нас няма място в държавата на калинките.
Никой не се интересува какво знаеш и можеш, а на кого си познат или роднина. Даже рушветите нямат такова значение.
Мисълта за заминаване се въртеше в главата ми още преди празниците, но окончателното решение дойде след избора на преброители. Не потърсих "връзки", защото прецених, че едва ли ще има толкова хора с висше образование и с подобен на моя опит, които ще кандидатстват за подобна работа. И правилно бях преценила - нямаше. Бях пропуснала само, че живея в България. Защото сред предпочетените пред мен (аз бях в резервите) имаше хора със средно образование, съвсем млади (т.е. без никакъв опит), пенсионери... Знаете ли какво ми отговориха, когато попитах по какви критерии са избирани хората? "Ами събрахме се и решихме".
Миналата година мъжът ми кандидатства по обява за метеоролог. Търсеха човек поне със средно образование. Тъй като по образование е историк и географ, при това с много високи оценки по необходимите дисциплини, беше сигурен, че има големи шансове, още повече, че един от работещите там беше от неговата специалност. Познайте - не беше допуснат до интервю. Не става дума за това, че са му отказали работата. Отказаха даже да проверят какво знае. Лесно ще се сетите дали получихме отговор на писмото, в което попитахме по какви критерии са избрани допуснатите до интервю.
Не ме разбирайте криво - готови сме да работим каквато и да е работа, стига да запазим човешкото си достойнство. Защото това е единственият компромис, който не можем да направим.
Зная, че ако отида при различни познати началници, ще си намеря прилична работа. С цената на унижението.
Зная, че ако пиша в някоя телевизия колко съм стара, болна и онеправдана, ще получа много предложения за помощ.
Само че ние не се чувстваме такива. Ние сме здрави, работливи и можещи.
Отказваме да бъдем аутсайдери.
Отказваме да работим като скотове по 10-12 часа, за да получим възможност да живеем на ръба на оцеляването.
Не искаме да ядем черен хайвер и трюфели, но отказваме да приемем, че кренвиршите и кашкавалът са непостижим лукс.
Винаги сме смятали, че трябва да останем и да се помъчим да подредим тази държава.
За първи път не виждаме смисъл.
За първи път простащината и наглостта даже не виждат нужда да се прикриват. Ако в нормална държава някой каже, че прави министър някой, защото му е приятел или че е нормално да урежда работа на "момчето, дет` рита с него", ще си тръгне на часа. Тук в това никой не вижда нищо нередно.
Затова тръгваме.
Все още с надеждата, че ще се върнем. Някога.
С много болка, но без грам съжаление. Като много други.
А тук ще има двама по-малко. (veselaj.blog.bg)

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"