До гуша

Аз съм почти на 12 години и вече ми е дошло до гуша...Това е изплакал в свое писмо Стефан Станчев, което се появи в сайтовете в края на седмицата. Написал го е не човек на преклонна възраст, който може да се утеши с това, че знае две и двеста, а едно българско дете. Написал го е не със злоба и злъч, а с много болка и преглътнато унизение в душичката. И пита: какво да правим в България? Където много често никой не подозира как неволята кара невръстни деца да свирят по улицата, да работят наравно с големите, за да подпомагат семейния бюджет, въобще да сменят игрите с недотам детски занимания в името на оцеляването. А около тях срещат само злоба, завист, корупция, както сам се е уверил малкият Стефан. Може и друг да е на негово място, но проблемите ще бъдат същите. А децата улавят най-безпогрешно онова, което излъчват околните, хората в училището, у дома и на улицата. А то не само в детските очи изглежда абсурдно и непоносимо до омерзение. В отговор идва бездушието на управляващите, невъзможността да защитят децата от смърт било на пътя, било в родилния дом, било още в утробата на майките. И всичко това на фона на чудовищна демографска криза, която тресе страната ни.
Стефан има своето обяснение и за това защо бягат младите от България. Ние, възрастните, знаем защо. Но когато това проумява и едно дете, става страшно. Стефан свири на улицата, за да изкара пари за свой музикален инструмент. Но това другите не ги интересува, те даже го подозират в просия...Жигосване, което остава за цял живот. Утре и Стефан ще си замине оттук, както стотици млади хора от страната ни. Ще осиротеем с още един българин. Нищо, че вече е настанало време да ги броим един по един. Стефан проплаква с детската си изповед. Да поплачем с него и ние. Стига да помогне!