Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Октомври 2018 | Неделя
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Светът е малък

Бързата?!

Николай Коев

18. Август 2015 , брой: 189   1236   0



Напоследък неколкократно ми се наложи до се докосна сериозно до ефективността на столичната система за бърза медицинска помощ. И се изпълних с противоречиви чувства за този важен елемент от като цяло тежко боледуващото ни общество. Тук оставам настрани моята лична драма, защото не съм в състояние да бъда безпристрастен, пък и имам сериозен мотив за това. Далеч съм впрочем от мисълта, че с разсъжденията си за звеното за бързи интервенции ще открия топлата вода. Много вече е казано, повторено и преповторено. И за "бързината", и за недостига на екипи, и за липсата на мотивация при лекарите поради унизителното заплащане и недостатъчното и недобро оборудване на линейките. Ще кажа обаче и аз няколко думи, защото и от тази помощ в бедстваща България зависи донякъде стопяването на населението в резултат на иначе преодолими остри и инцидентни страдания.
    Първо за лекарите. Лично аз не бих могъл да упрекна, а едва ли имам и право на това, нито един от тези, с които ме сблъска съдбата. По правило всички бяха много напрегнати, изморени, да го кажем направо - измъчени. От препускането през ремонтираща се София, от натрупването на стреса като резултат от личните драми на хората, та дори и от изкачването с чантата и оборудването пеша до високите етажи на блоковете, останали без асансьори като последица от мафията в този бранш и недоимъка за скъпата поправка. И въпреки това тези хора работиха професионално, всеотдайно и със сърце. Утешаваха, обясняваха, спасяваха и продължаваха да препускат към следващия адрес, където ги чакаха разгневени роднини заради бавното пристигане. Защото потърпевшите не се интересуват, че лекарите нямат никаква вина за закъснението. И в минутите на страданието изобщо не им е до мисли за това, че като общество и система (включително и в спешната помощ) сме драматично закъснели.
    Не ми е известно дали в работата на Бърза помощ има регламент за градация на спешността и необходимостта от бърза интервенция в зависимост от възрастта на страдащия. Естествено бих приел аргумент, че на децата до определена възраст трябва да се дава предимство. Това всъщност са нашите наследници и бъдещето на страната, поради което техният живот и здраве са ни особено ценни. Не би трябвало обаче за възрастните и зрелите хора да има различен подход при необходимост от спешност. Не ми е известно по света, или да речем в цивилизована Европа, да подреждат списъка с повикванията при нужда в зависимост от възрастта на пациента. Друг е въпросът, че при тях има и достатъчно добре оборудвани линейки, и мотивирани спешни медици, и съобразени с нуждите на населението екипи. Добре, при нас далеч не е така, а като наблюдаваме (поне засега!) действията на реформаторите в здравеопазването, едва ли скоро ще се случи. Но е необяснимо първият въпрос на оператора от Бърза помощ да гласи: "...на колко години е човекът". Да, човекът, човешкото същество, това велико творение на природата, което еднакво страда и еднакво се нуждае от помощ. Както по-младите, така и сънародниците ни в напреднала възраст. И те с основание очакват поне в страданието и опита за преодоляването му да бъдат равни, а не класирани по възраст. Все едно са виновни, че са се родили в предвоенните години на миналия век. Че са участвали в борба за по-добър и справедлив живот и жертвали младостта си за идеали и по-голям хуманизъм. Но така е очевидно в разлагащото се от противоречия и несправедливост общество. В държава, където се осъществява политика на истински геноцид срещу възрастните хора. На разделение във всичко, включително и по възраст. Независимо от това, че именно това, по-възрастното поколение, сътвори онази България преди 89-а, която обогати маса хитреци до безмерност, които обитават странния бизнес и коридорите на властта с лобистки интереси и изобщо не се интересуват от трагедията в здравеопазването. Просто защото те го получават на високо равнище за пари и в чужбина.
    Ето такива тъжни мисли ме споходиха в августовските жеги, когато от този свят си отиде и моят мил създател. Наред с подобни нему, които воюваха в огнената си младост храбро в Дравската епопея на Втората световна война срещу хитлерофашизма, а след това даряваха здраве в онази България, която чуждопоклонници и откровени предатели сега очернят по всякакъв начин, за да гарантират своето благополучие и дребен живот за чужда сметка. И не мислете, че тези хора съществуват с претенции към когото и да е. Напротив. Те са скромни и разбират, че дори Бавна (пардон - Бърза) помощ трябва да помага първо на по-младите. Пословична е тяхната толерантност, защото са възпитавани в общество с истински човешки ценности. Общество, чиято същност днес се обругава лекомислено, но за което мнозина тепърва ще си спомнят с носталгия и умиление.

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"