Варда

Привечер двамата с ловеца Ермолай отидохме на "варда"... Но може би не всички мои читатели знаят какво е варда. Тогава слушайте господа.
Четвърт час преди да залезе слънцето, през пролетта, навлизате в гората с пушка, без куче. Намирате си място някъде към края на гората, оглеждате се, преглеждате капсулата, намигвате си с другаря. Четвърт час е минало. Слънцето е залязло, но в гората е още светло, въздухът е чист и прозрачен, птиците бъбриво чуруликат, младата трева блести с великия блясък на изумруда...
Чакате. Вътрешността на гората постепенно тъмнее, алената светлина на залеза бавно пълзи по корените и стъблата на дърветата, издига се все по-високо и по-високо, преминава от долните, почти още голи клони към неподвижните заспиващи върхари... Ето че и самите върхари са потъмнели, руменото небе синее. Горският мирис се усилва, леко полъхва на топла влага, втурналият се вятър около вас секва. Птиците заспиват - не всички наведнъж - по породи. Ето затихнаха чинките, след няколко мига присмехулниците, след тях овесарките. В гората става все по-тъмно и по-тъмно. Дърветата се сливат в големи чернеещи маси, на синьото небе плахо се появяват първите звездички. Всички птички спят. Само червеноопашките, малките кълвачи още сънливо подсвиркват... Ето че и те замлъкват. Още веднъж прозвучава над вас звънкият глас на жълтунката, някъде тъжно извиква авлига, славей изчуруликва за първи път.
Сърцето ви се измъчва от очакване и изведнъж - но само ловците ще ме разберат - изведнъж в дълбоката тишина се раздава особен род крякане и съскане, чува се равномерно размахване на пъргави криле - и горският бекас, навел красиво дългия си клюн, излита плавно зад тъмната бреза срещу вашия изстрел.
Ето какво значи  "да се стои на варда".

Иван С. Тургенев  из "Записки на ловеца"  1847 г.