Скъп, но далечен спомен...

"Живях детството си в царска България, младостта при социалистическа България, а старостта в евро-натовска, но не знам дали е България... Един народ със славна история, природно умен, образован, със сигурен поминък и радост в душата си до неотдавна, сега е на хайван пазар, където продажните му велможи го харизват бадева на тези, които са обсебили насила чужда земя, живеят от чужд робски труд, присвояват чуждо имане и език, които отдавна безчинстват с оръжие над непокорните им народи.
Отскоро сме и в европейската "общност". Там народът ни, който е дал на света азбука, бе унижен и изпратен от нашите джамбази да слугува на великите сили, от които нищо добро не сме видели... Бих се провикнал: "Грабетее! Не остана! Даваме я бадева честта на един народ. Ей тъй, пълно за празно".

Написал го е Георги Карауланов в новата си книга "Пълно за празно" (Издателска къща "Шанс"). Карата, както го наричат по-близките му хора, е име познато на много българи, които са живели по времето на големите градежи при социализма - Димитровград, "Марица-изток", Кремиковци. Доброволецът израства като уважаван майстор и бригадир, който приема отговорността за много хора с различни умения и мнения. Бригадирската работа е по-тънка, признава той след години. Бригадирът трябва да познава душата на човека, къде и кога да го сложи, за да върви работата. За бригадата на Карауланов някога казвали: там е академия, не може всеки да работи при него. 
Георги Карауланов е роден като четвъртото дете на бедно семейство в Средец, Бургаско. Не е имало как да учи преди Девети, но отрано тръгва в университетите на живота. Още от детството си знае две и двеста, нещо, което не му пречи, а напротив - помага в трудните моменти, каквито не липсват в живота на Карауланов като млад, пък и по-късно. Защото е тръгнал от нищото. Майка му само на 40 години вече е побеляла, а баща му, който "залита в лявата идея", през 1923 година участва в антифашистката съпротива. Но, както сам Карауланов казва, животът го е научил да не плюе в стария кладенец... И да не живее с "едно такова смачкано самочувствие на невежия бедняк".
Новата книга на Карата е четвърта поред след "Кръвна група", "Зърно и плява" и "Чаша носталгия". В тях е той самият, животът му по градежите, мечтите по едно друго бъдеще останали поизлъгани, младостта на човека, който носи онази сплав от добродетели, която не ръждясва... И всичко това е обаятелността на младия Георги Карауланов, когото днешните млади не познават, но ако го познаваха, биха го нарекли пич отвсякъде, и мъдростта на възрастта, която в повечето случаи носи и тъга, носталгия по скъп, но далечен спомен...
Карауланов е с остър език, с чувство за хумор, по младежки заразителен и с уважение към другарите си, но безкомпромисен в работата като човек начело. Заради труда си той е получил два ордена "Георги Димитров", орден "Червено знаме на труда" и званието "Герой на социалистическия труд". За съжаление новите властимащи отмениха отличията, които не са дадени от тях, забравяйки или незнаещи, че добрините, които са направили техните носители, са съхранени в съзнанието на хората. Паметта е нещо по-трайно от тяхното властване, както пише в предговора на книгата на Карауланов неговият добър приятел Георги Евгениев, с когото са работили в ЦС на Българските  профсъюзи.

Днес обаче паметта на българина изневерява често, колцина си спомнят имената на героите на социалистическия труд, които вече си отидоха или още са живи, но карат като пенсионери даже с по-малко пари от тавана на пенсиите. Е, да ама седяха до Тодор Живков и приближените му, бяха на трибуните, ехидничат много хора днес. Седяха да, но това място беше заради делата им, а не за показност. Днес имената им седят до това на България, която градиха с труд, за да бъде разграбвана днес, а не с подлизурско умилкване. Те бяха наистина герои на своето време. Някой беше казал, че всяка партия има нужда от своите герои. Комунистическата някога прославя работниците, от чието име управлява. Прави ги герои на социалистическия труд. Трудът престъпление ли е? А богатството на една държава не се ли трупа от труда на целия й народ? 
Днес героите на нашето време са други и повечето в никакъв случай не са пример за подражание. И онези от предишни времена не бяха светци, не, те бяха хора със своите слабости, съмнения, любови, срещи и раздели. Но ако на днешния ден хората излязат на улицата за манифестация, те биха били пак в първите редици. Където им е мястото, сторено отдавна, ала му време минало... Уви!
Оредяват все повече редиците на Отечествения фронт на родолюбивите българи, по думите на Карауланов. А това не може да не ражда тъга, да не провокира към размисъл, даже към действие. В името на България. Колко силно се усеща в такива моменти липсата на хора като Георги Карауланов, Игнат Раденков, Найда Манчева и още много българи, останали легенди за едно друго, низвергнато от мнозина днес време, когато се наливаха основите на България. Днес всичко се руши и проваля, защото няма държава, казва друг герой на социалистическия труд Игнат Раденков. Тази разруха е най-жестоката национална катастрофа, според него. Днес той взема пенсия от 630 лева. А иначе медалите и ордените цена нямат...
До 1990 година, когато бе отменено званието "Герой на социалистическия труд", носителите на това високо признание са 1700 души. Днес новите демократи насаждат у децата твърдението, че техните дядовци и родители, градили някога родината, са виновни за хала й сега, затова и пенсиите са им ниски...
И пак Карауланов: "На един мой рожден ден поисках прошка от децата и внуците си, че не успях да им оставя в наследство имоти и пари. Тогава синът ми ми каза: "Татко, имане се придобива, пари се печелят, ти ни остави пример, заради това сме ти благодарни". Тези думи оправдават моя живот. И аз се гордея от това".      
И за новата книга на Георги Карауланов могат да се цитират думите на поета Любомир Левчев, казани по друг повод: "Да ти е крепко перото - твоето ново оръжие! Останалото ти си го знаеш."