Родопите пазят своята памет

Елена Алекова

Случвало ми се е да пътувам няколко пъти до Велинград, да отсядам за няколко дни, да обикалям околните градчета и селца сред изумителната тамошна красота на Родопите, но за първи път тази година бях не просто гостенка, дошла по работа в този гостоприемен край. За първи път ми се случи да бродя из планината по тревясали пътища, пътеки и ровини и да чувствам планината тук като своя. Колкото и да е странно... но макар планината да е една и да е невероятно красива навсякъде, усещането за нея в източната й част е едно, в западната - друго, а в централната, където е моят роден край - съвсем различно. На всичкото отгоре планината - вероятно не само Родопите, а и всяка друга планина - трябва да те приеме. Да, може да си се родил и израснал в нея, но ако тя не те приеме, никога няма да я почувстваш, да я разбереш и разбираш във всеки един момент и нюанс на нейните състояния. Същевременно... може да не си се родил и дори да не живееш в нея, но когато те приеме, да станеш едно с нея, да ти се разкрие и открие докрай - и в най-съкровеното. Така е и за всяка отделна местност, и за всяко местенце в нея. И най-малкото.
Първия ден с мои нови приятели се срещнахме на Юндола - предела не просто между Родопите и Рила, а на границата като че на два свята, на горната и долната земя, на светлината и мрака в човека. Запалих свещица в параклиса "Св. Петка" на поляната, където става ежегодният събор на селищата от целия район. Което ще рече, че пределът е място, което не само разделя, но и събира - хора, светове, различия.

Самото сърце на Юндола

Параклисът е строен в края на миналия век и е осветен на 14 октомври, Петковден, 1999 г. "Отворен е по всяко време - обяснява ми Муртето - за да може хората, когато имат потребност, да влизат. Вземат свещичка, оставят парите ей в тая касичка, но никой не краде. Всички в околността знаят, че е отворен винаги, знаят за касичката, но почитат святото място и не го сквернят".
Към Пашови скали минахме по пътеката край биологичния резерват. Придвижването ни беше лесно, защото тя все още е, както се казва, в добро състояние, макар и неподдържана специално. От Пашови скали, който представлява величествен скален масив, се открива чудесна гледка - към селото Светка Петка и Юндола, към Пашово (откъдето е дошло и името им) и дузина селца и махали в далечината, към великаните на Родопите - Острец, Сюткая (местните го наричат Суткя или Сютка) и Баташки снежник, към Рила и Пирин. Разглеждаме Пашови скали от всички страни, част от тях е в резервата. Във връзка с тях е известна легенда - за пашата, дошъл от Татар Пазарджик на лов, който поискал за харема си красивата козарка Севдана. При опита да я отвлече кучетата се разлаяли и годеникът й Гюргю дотичал на часа, нападнал пашата и след мигове вече полетял от скалите към дерето.
Тръгваме по преките пътеки към лобното място на ятака Мустафа Лютов. Иначе - по "царския път" - трябваше да обикаляме доста. Само след минути се убедих, че "преките пътеки" е силно казано, защото на места вече пътеките са изчезнали, та ни се наложи да вървим направо през гората сред треволяк до пояс, да прескачаме паднали от тежкия тазгодишен сняг дървета или да се провираме през дърпащи шипки, драки, тръне и люта коприва.

Лобното място на Мустафа Лютов

 тъне в запустение и храсталаци. Нищо наоколо не напомня, че само преди години то е било посещавано като особен източник на памет. Мустафа Лютов е роден на 11 май 1882 г. в с. Света Петка, разстрелян е на 25 юни 1944 г. като ятак на партизаните. Бил измъчван зверски, за да предаде другарите си, но не ги предал. Намерили го убит в тази местност две жени, дошли да работят на ливадата - едната от тях е майка на нашия водач, която след това ми разказа как са го намерили. Известно време родното му село е носело името Лютово, а впоследствие отново е станало Света Петка. Преди време някой се е опитал да изчегърта от паметната плоча името му Мустафа. Защо? Остава да гадаем. Както всичко, свързано с "наследието" от турското робство, и в случая отговорите са повече от два и всеки от тях оставя горчив привкус.
Малобройната пъстра група изкачихме втория по големина връх на Родопите някъде след обяд. От върха се насладихме на невероятни гледки - само Бялото море не видяхме - вече гората е израснала достатъчно и скрива гледката на юг. След двайсетина минути обаче сме

край прочутото изворче Суткя

дало името на върха а и на един клуб на пещерняците в Ракитово. И пихме, и изплакнахме лицата си с вода от него. А какъв е ефектът? Тайна, която всяка жена крие за себе си. Когато на следващия ден разказвам за похода ни до Суткя, местен човек ме попита: "А отидохте ли до..." - и не довършва. "Отидохме!" - казвам загадъчно. "Защото ако си била на върха, а не си отишла до извора, все едно никъде не си била!" Такива ми ти работи...
Научих още, че изворчето не е едно. В околностите има поне още две такива. Може и да са повече. Обещаха другия път да ме заведат до тях.

Ни помен, ни следа...

Предстоеше да се запозная и с други тайни на планината. Една от тях бе свързана със св. Петка, светицата. Преди време и през този край са минали нейните мощи. Обикновено по местата, където странниците с мощите са отсядали за почивка, са изградени параклиси, носещи името на светицата, а където са нощували - манастири. Тук не просто е бил изграден параклис "Св. Петка", но едно от селата и до днес носи името Света Петка, ако и да е изцяло населено с българи мохамедани. Заведоха ме на мястото, където преди време е било селото - старото село. От параклиса не е останало нищо. Може би само основите, които вече са скрити от планината в земята й. Останал е само споменът за параклиса в паметта на хората и основите му в пръстта. Нищо друго не напомня за него. И няма как да разбереш и да ги видиш, ако не ти ги разкрие вещ в тия работи човек и не ти покаже мястото.
От долната страна на пътя видяхме и могила от много по-стари времена, а малко по-надолу се натъкнахме на

двете кралимарковски стъпки

вдълбани направо в камъка  - върху два скални масива, раздалечени един от друг на около трийсетина метра. "Натъкнахме се" не е точната дума. Неизвестно защо някой специално е разбичквал камъните, за да заличи този природен или человечески феномен - спомен от някогашното време. Не си обяснявам със силата на здравия разум каква е тази сила в човека - да руши, да заличава, да унищожава... Затова ни беше трудно да открием стъпките, но бяхме упорити и след усилено търсене ги открихме.
Малко след това по живописен тревясал черен път се отправяме навътре в гората. Наоколо панорамата е неописуема. "Високият Велинград", както местните хора наричат тукашните села и махали, се е разпрострял пред нас в цялото си великолепие. А ние вървим и вървим все по-навътре в красотата. На едно място се отклоняваме и... От видяното в главата ми веднага потичат асоциации с Беглик таш, мегалитното светилище в сърцето на Странджа. Само дето на Беглик таш всичко е разчистено, подредено, оправено, а тук?...
Но въпреки хорската злоумисъл и пораженията на времето, въпреки немарата и безпаметството, което ни съсипва - каменният масив, който се откри пред нас в цялото си великолепие и мощ, порази всичките ми сетива.
По-нататък ми показват, след като ги поразчистиха от мъха, шишарките и игличките, огромни камъни, върху които от най-старите времена, както ме уверяват, са изписани... полумесец и кръст. "Имаше преди време - ми обясняват - и каменна плоча с някакви знаци, подобни на букви, които никой не можеше да разчете, но иманяри я откраднаха. Какво да се прави - те са навсякъде." 
Да, иманярите са навсякъде. И не само те. Навсякъде са и онези, дето разбиват историята, изтриват следите, преиначават и разнотълкуват, само и само за да заличат паметта. Това обаче, което научих от планината тук, е, че независимо от зломислието и нехайството на хората, самата природа носи паметта за това, което е било. И нищо няма да я изтрие. Нито хитроумни исторически фалшификации. Нито политически трикове и дипломатически хватки. Нито "художнически" хулиганства и посегателства. Нито зла воля. НИЩО.


Пашовите скали


Глътка вода от вълшебното изворче


Поруганата паметна плоча на Мустафа Лютов


Новият параклис "Св. Петка"
Снимки: авторката