Потокът

Непланиран семеен ангажимент в началото на тази зима ме отведе на път към Западна Европа, та дори в нейната по-северна част. На всичко отгоре ми се наложи да пътувам с кола, което съвсем естествено ме направи непосредствен свидетел на имигрантската вълна, заливаща континента. В интерес на истината на Калотина не забелязах никакво напрежение. Просто се преминаваше за секунди. По европейски, ако щете по Шенгенски. Братята сърби също бяха доста организирани и не позволяваха никакво струпване на човешки маси. Учудващо бързо се справяха, насочваха, пренасочваха и си псуваха по тяхному образно, но незлобливо. Просто си говореха хората и вплитаха за разкош в цветущата лексика по някой и друг детероден орган, я на майка, я на сестра, а споменават дори и Началника, както понякога се изразява един наш амбициозен политик с поглед, задължително вперен към небето. Комшиите явно имаха богат опит с хора, търсещи убежище от войните в бивша Югославия и Косовската криза. Но очевидно си личеше, че и този път ресурсът на държавата е ограничен, гледаха бързо-бързо да насочат търсачите на сигурност и по-добър живот я към Хърватска, я към Унгария. Тези, последните, също не проявяваха склонност да задържат пришълците и също бързо осигуряваха транзита към Обетованата земя. А това естествено е Германия. Желаната и мечтана цел на прииждащите несретници от страните на възпламенената "арабска пролет", чиито горчиви плодове в голямо изобилие берем всички днес.
Та чак на австрийско-германската граница усетих истински какво се случва. Повече от шест часа мъчително чакане за влизане в Германия по посока на Мюнхен. Безброй автомобили бяха пропускани един по един. На достатъчна отдалеченост се точеше другата колона от автобусите и ТИР-овете. И там някъде течеше "потокът". Мернах за миг две забрадени момичета, които носеха шишета с вода. Бяха истински радостни, направо грееха. Явно са съзирали края на дългия и опасен път до новия живот. Махаха приветливо на изнервените хора в колите и някои им отвръщаха. Други останаха безразлични, а трети изричаха нещо подобно на сърбите, но при всички положения по-кратко и далеч не така цветисто.
Тази разнопосочна реакция видях и в близкото заведение след границата. Имаше и добронамерени, и не чак толкова, пък и от другите, които възприемаха масовото нахлуване на иноземците като заплаха за собствения си добре подреден свят. Силно впечатлен бях обаче от отношението на местните "стари" имигранти и по-скоро от потомците на онези търсачи на щастие в развита Германия, избрали пътя към странство преди 20-30 и повече години. Те определено не гледаха с доверие към пришълците. Изнервено настояваха да общуват на немски и отклоняваха опитите за разговор с тях на някакъв английски. Дали, мисля си, това е естествена реакция за самосъхранение или страх от вероятна конкуренция. За запазване на своята територия, извоювана от предците или изстрадана през трудните години на относителна стабилизация в чужбина, но далеч преди разнебитването на част от арабския свят и на африканските държави заради неустоимия отвъд атлантически стремеж за световна хегемония.
 Трудно ми е от пръв поглед да преценя дали наистина се заражда този антагонизъм между "новите" и "старите" имигранти, но във всеки случай Европа е сериозно разтревожена от навлизането на огромната маса от хора, търсещи убежище. А че единствено Германия е страната от континента, която е в състояние като ресурс, организация и дългогодишен опит да се справи относително добре с проблема, едва ли има съмнение. Друг е въпросът, че съвсем немалко са хората, при това не само във Федералната република, които не се солидаризират с първоначалния (и прибързан) призив на канцлера Меркел за почти безпрепятствено приемане на имигранти. Подобна тревога усетих сред хората дори в северните ширини на Стария континент, където добре подредените и донякъде консервативни общества не са склонни да пренапрягат безкрайно социалните си системи и да ощетяват своите граждани, независимо от декларативната си привързаност към предъвкваната сега от политиците мантра за европейските ценности.
Впечатленията си, които споделям в отредените ми редове, са резултат от едно пътуване, преди да се случи трагедията в Париж. Чудовищният терористичен акт сега неизбежно провокира сериозен размисъл за бъдещето на Европа и света и неизбежно фокусира вниманието на хората, а и на политическите елити, към безпрецедентната бежанска криза. Точно сега е моментът континентът да прояви своята зрялост и в моментите на тревога, но и на обща решителност, да избегне плъзгането по опасната плоскост на ксенофобията. Но с разум, мярка и законови действия за гарантиране на личната, държавната и европейската сигурност. За да бъдем в мир със себе си, със съвестта си, пък ако щете и с широко прокламираните европейски ценности.