Руският Willys или защо Москвич 4Х4 не стана серийна машина?

Както е известно, първият масов съветски всъдеход, както и първият в света със самоносеща каросерия, беше ВАЗ-овската Нива. Но палмата на първенството е можело да отиде и при Москвич, защото двадесетина година преди вазовци в московския АЗЛК са разработвали автомобил със задвижване на четирите колела. За съжаление съдбата не му позволила да стигне до конвейера...
Както ставаше всичко важно в бившия СССР, и тази история започва със заповед “отгоре”. Никита Сергеевич Хрушчов, известен със съпричастността си към съдбата на селскостопанските труженици, изведнъж прозрява какъв автомобил им трябва. Разбира се, универсален и задължително със задвижване на четирите колела, и призовава, разбирай нарежда, ръководството на съветския автопром да “създаде автомобил за колхозниците”. Председателят на партията естествено бил чут, заповедта разбрана и в  МЗМА (впоследствие АЗЛК) инженерите се хванали на работа през 1957-а година. Разработката била направена с размах – решили наведнъж да направят два модела – Москвич-415 с брезентов покрив и Москвич-416 с твърд. Отговорен за проектите бил най-успешният инженер за цялата история на завода – зам. главният конструктор Игор Александрович Гладилин.
За база на машината използвали модела  Москвич-410, като използвали мотора на  Москвич 407 с мощност 45 к.с. Купето и рамата създали от нула, междуосието било късо - едва 2030 мм, просветът доста голям - 220 мм, размери, които давали на колата отлична геометрична проходимост, задължителна за селската машина.
В екстериора решили да не оригиналничат и направили двата модела в традиционната за времето стилистика – подобни на легендарния “баща” на всъдеходите – американския Willys, кръстен по-късно джип. Освен руснаците, по същия начин постъпили по това време Toyota с първия си Land Cruiser, италианците с Fiat Campagnola и британците с Land Rover.
Първите изпитания на новите коли преминали в Подмосковието. През 1959-а прототипите изминали 5000 километра по асфалт, след това още толкова по камъни с различна големина. Последвали 2000 км градски пробег и 7000 км маршрут в полски и горски условия.

Като цяло колите били признати за успешни, защото се справили с тестовете. Москвичите 415 и 416 не се боели от калта, преодолявали водна преграда с дълбочина до 600 мм, както и наклон от 31 градуса, и вдигали максимална скорост от 106 км/ч.
Доста по-висок е бил разходът на гориво – в зависимост от условията на тестовете на 100 км път между 10 и 19 литра. В трудните пътни условия се чувствала и недостатъчната мощност на мотора от 45 к.с. Установили, че от доработване се нуждаят амортисьорите и ресорите, а рамата на купето от усилване. Но пресата тогава радушно се отнесла към първите съветски всъдеходи, защото било ясно, че инженерите вървят в правилната посока и че по-нататък е нужно само да се поправят отделните грешки.

И конструкторите продължили с ентусиазъм да подобряват машините. Но в 1960-а година, когато много от проблемите били отстранени, станало ясно, че заводът няма нужните производствени мощности и капацитет за серийното производство на готовите за конвейера машини. Трябвало да се влагат средства за разширяване на производствените линии и след това да се готви серийното производство.
Препъникамъкът пред производството на москвичите 415 и 416 в крайна сметка се оказал техният събрат – лекият автомобил Москвич 407. Този модел се оказал толкова популярен, че дори бил изнасян в други страни и носел добри приходи на завода. Ръководството му просто не посмяло да намали производството на 407-ицата за сметка на неясния приход, който биха получили от пускането на конвейера на необикновените за времето си пълноприводни модели.
В края на краищата се отказали от производството. Конструкторите обаче продължили да подобряват моделите, надявайки се някой ден да видят зелена улица. Допълнителен стимул, даващ надежда, била появата на нов, по-мощен мотор с мощност 75 к.с., използван в модела Моксвича-412. Благодарение на него всъдеходите станали по-бързи и мощни. Но възникнал нов проблем – новият мотор искал и нова трансмисия. И този проблем спрял отново нещата и проектът бил закрит официално.
В годините на перестройката отново блеснала малка светлина на надежда. Ръководството на страната харесало идеята за пълноприводни модели и на върха си спомнили за проекта на АЗЛК, дори изпратили в завода специална чиновническа делегация. Тя внимателно изучила образците, запознала се с чертежите, помолили да се извадят архивните документи. В пресата моментално се появили материали, в които се разказвало, че скоро пълноприводните 415 и 416 ще отидат при народа. Всичко приключило с ровенето в архивите, а всъдеходните москвичи така и не извадиха късмета да видят конвейера...