Мароко - "страната на слънчевия залез"

Самолетът Париж-Казабланка е пълен. Повечето пътници изглеждат туристи, защото са облечени лятно. Ноември е подходящ месец за разтуха в тази "страна на слънчевия залез" - Мароко, тъй като не е горещо по африкански, а ласкаво топло, както го предпочитат европейците. Ние си нямаме пряка самолетна връзка със страната на Мохамед VI и затова гледаме уморено след продължителния полет. Но точно портретът на краля Мохамед VI е този, който първо ни посреща на летището в града на белите къщи Казабланка, който по-зрелите ни съграждани си спомнят с носталгия заради онази прословута целувка на Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман в едноименния филм. По-интересно ни стана по-късно, когато в близост до Уерзазада, в едно берберско селище - Азис, с познатите от безбройните филми на арабска тематика кирпичени къщи и жители, сякаш дошли от друга планета, възрастен мъж със сълзи на очи и неприкрита гордост обясняваше как преди 6 месеца ги е посетил лично кралят, обещал да им осигури електрически ток, и човекът не само вярва, но умилението струи от цялото му лице. Показва с тъмния си пръст поизмачканата снимка на Мохамед VI, поставена почти над леглото му. И ние вярваме, защото мароканското знаме и там се вее над къщите с примитивни условия на живот, компютър от времето на "Правец", но покрит с традиционна берберска покривчица...
Всъщност

националните знамена се веят навсякъде

по пътя от летището на всеки 10 метра, по улици, площади, къщи, градини, магазини, учреждения, и дори жената от онази миниатюрна лавка в поредния сук, която продава марокански "сандвич", не пропуска да го издигне над главата си, когато вижда, че я снимаме. Обикновено в Мароко не желаят да бъдат снимани, но ако туристите искат да запазят спомен от екзотичните нрави и обичаи на хората от тази страна, просто трябва да си платят. Част от емоцията за тези, които не си дават сметка, че пазарната икономика в Мароко е стигнала до дъното, защото и безработицата не е малко, и беднотията си я бива. Както навсякъде по света, но тук е някак омайно.
Би трябвало първо да се запитаме какво очакват европейците, когато решат да посетят Мароко. Дали си представят африканска страна с екзотична култура и традиции, с разнообразието от етноси, сред които бербери и туареги са особено експлоатирани като реклама, страната на "течното злато на пустинята", аргановото масло, или кралството, което със зъби и нокти се стреми да съхрани имиджа си на стабилен кръстопът между ЕС и Африка, и то на фона на взривения арабски свят, към който принадлежи?
Първите впечатления са, че за развитието на туристическия бизнес тук се е работило от години, и то многопосочно и по европейски, защото и хотелите са на ниво, независимо от звездите им, и ресторантите са различни, предимно с местната особено привлекателна кухня, и обслужването е подчертано любезно, и владеенето на френски е допълнено с познания по английски, италиански, немски, за испанския спор няма. Не само Испания е близо, Танджер още по-близо, но и много испанци са останали да живеят тук. Въпросът е, че случващото се по света няма как да не се отрази на потоците западноевропейци, които традиционно предпочитат безкрайните плажове на Агадир или Дахла, сърф-ваканциите в Тагазут или розовия град от "1001 нощ" Маракеш, който е запазил вид и цвят още от ХI век, когато крал Али Ибн Юсуф създава Медината, стария град.

Туризмът явно носи палмата на първенството

в икономиката на страната, но точно след Агадир на път за Тагазут ни втрещява новината за случващото се в Париж. Дали по ирония на съдбата, или заради добре прецизирана солидарност, по радиото звучи "Под небето на Париж", незабравимата стара френска песен, която всички обичаме, както и Париж. За Мароко е сложно. Кралството сякаш стъпва по тънък лед, защото е солидарно с решенията на арабските страни, но е толкова близо до Европа и има привилегировани отношения с ЕС, че много внимателно следи събитията, подбира прецизно словата, с които изразява официалните становища на правителството и е видно, че е взело сериозни мерки относно сигурността на страната. Навсякъде се виждат военни и полицаи, по трима, въоръжени с автомати, които не само не разрешават снимането им, но често проверяват лица, които са преценили, че са им "интересни". Никой не си позволява да каже нелицеприятни думи по адрес на краля или правителството, никой не желае да коментира щекотливи теми, особено по отношение на терора. Местни с охота споделят, че безработицата сред образованите младежи е голяма и това е основен проблем за страната. На нас ни прави обаче впечатление, че по европейски облечените хора са предимно по рекламните билбордове, а по улиците сноват хиляди мъже и жени в традиционните арабски облекла, но някак толкова пъстри и с ярки цветове, че създават онази екзотична атмосфера, която толкова се цени от чужденците. Забелязват се често и "жените-врани", както отдавна ги наричат в Европа, които целите са в черно и само очите им бляскат. Твърдят, че са от Саудитска Арабия. Тук им било евтино, включително и земята. Затова идвали да живеят в Мароко. Ние пък си мислехме, че в Саудитска Арабия нямат проблеми с парите.
Но че климатът тук е по-добър, спор няма. Европейските ветрове също са привлекателни. А самите мароканци дори не покриват къщите си, строят прави стени над обитаемите етажи, защото, споделят - така се спестяват данъци. Това с данъците си е чисто европейска практика! А селищата сред Атласките планини с островърхи покриви като в Алпите са част от проектите за привличане на туристи. Мароко все пак освен плажове може да предложи и ски-развлечения.

Влагат се доста държавни средства

в проекти за развитие на различните провинции, градовете с различните етноси. Впечатлени сме, че пътищата, макар и не само магистрали, са добре поддържани и винаги осветени.
Независимо от тягостното чувство, което ни е обзело след съобщенията за загиналите в Париж, в това число и араби, пътуването продължава и обстановката изглежда спокойна. Животът тече някак мудно и едва ли не от друга планета, но част от телевизионните канали вече не се "ловят" в хотелите, а иначе може да се гледат повечето световни телевизии и почти всички арабски. Труден баланс, но до момента лавирането явно върши работа. Целите са да се запазят чуждите инвестиции, да се поддържа темп на растеж, да не се допуска дестабилизиране на страната, да се решават проблемите с крайните ислямистки групировки, да се осигури образование и хляб за всички, да се съхрани направеното до момента. Струва ни се, че наистина по-малкото думи при взривна обстановка вършат повече работа, отколкото показната врява без мисъл за решение. Думи на съпричастност има, и то топли, но анализите са някъде извън улиците.
Улиците и площадите на Маракеш са толкова впечатляващи, че очите само премигват. На площад Джама Ел Фна, паметник на ЮНЕСКО, може да се види цяло Мароко - със сергиите за подправки, евтиния портокалов фреш, места за хранене с традиционния тажин (глинен съд с островърха форма, в който месо със зеленчуци и сушени плодове се е задушавало часове), варени охлюви (френско наследство), дресьори на змии и жени, които рисуват ръцете с къна, певци и разказвачи на истории вечер, които тълпи от облечени в традиционните гълъбии с качулки мъже ги слушат в захлас, сукове с мароканските сувенири (предимно керамика), кожени изделия и т.н. Отсреща е най-голямата джамия в града (разбира се, розова и четвъртита) Кутубия, където не можем да влезем, защото е само за мюсюлмани. После съгласно указания на гидовете се посещава задължително градината на Мажорел и дворецът Бахия (Брилянтност), но не можем да повярваме, че точно тук е разпръснат през 2008 г. прахът на Ив Сен Лоран. Но когато човек види прекрасно аранжираната градина с екзотични кактуси и цветя, къщата-музей и по европейски изглеждащото ретрокафене, няма как да не се убеди, че

Маракеш е задължителна спирка

за всеки уважаващ се пътешественик.
Рабат е не само столица на Мароко. Рабат е вторият по големина град на страната с 2,5 млн. жители (в Казабланка са 4,5 млн.), с най-модерните за наше време трамваи, с нови квартали, които сриват познатите ни като бидонвили къщурки, с магистрали, които се плащат (43 дирхана, 1 евро = 10 дирхана), с шумния блестящ булевард "Хасан II" с рекламите на "Макдоналдс" и "Кока-кола", с огромния сук на столичната Медина, с казбата (цитадела) "Удая", с боядисаните в бяло-синьо къщи по тесни вековни арабски улички, даже еврейски, хилядите марокански котки, които дружелюбно посрещат всеки "мац" и позволяват погалване, с най-старата джамия от 1150 г., със замайващата гледка към океана, в който се влива точно пред погледа ни река Бу Регрет, с кулата на Хасан и до нея мавзолеят на крал Мохамед V, пред който стоят на всеки вход марокански воини на коне - задължителни обекти на всеки чуждестранен фотоапарат, с действащия кралски дворец, където живее крал Мохамед VI, който всеки петък след молитва в близката джамия се среща с местни граждани и те го гледат с влажни очи и страхопочитание. Тук са и луксозните магазини с познати световни марки, но туристите, разбира се, не намират време за подобен шопинг. Те щъкат из суковете, опитват фурми и печени кестени, чудят се как да свикнат с пазаренето, защото това не само е атракция, но и начин да не те излъжат с цените прекомерно. Защото винаги си на загуба, но поне доставяш удоволствие на продавачите. А те са "печени", колко ли европейци са им минали през дюкянчетата! Тях ако не излъжат, кого! Пазарна икономика, нали?
Вечерта тук свършва късно, защото по залез се излиза за разходки или пазар. В хотела има изненада. Там пее наше момиче - Татяна Трифонова, чиято снимка ни посреща още в асансьора. Оказва се, че Мароко е

дестинация на завършили музикални академии у нас българи

които си изкарват хляба в луксозни хотели в големите марокански градове. Срещаме Димитринка Трендафилова с нейния партньор, бесарабски българин, в Маракеш, и те толкова се радват на присъствието ни, че пеят песен след песен българска, ей така, без да сме поръчали нещо. Ами солени са ни цените, гледаме примирено към изтънелите портмонета, но снимаме сънародниците с удоволствие.
После препускаме из Фес, Мекнес, Агадир, Есауира, Тагазут, за да се върнем в Казабланка, в който не успяваме да влезем в кафето-ресторант, където е сниман филмът с Ингрид Бергман и Хъмфри Богарт, защото за месец напред са резервирани местата. Друг е въпросът дали кафето е истинското. Важното е, че е пълно до покрива и изглежда зашеметяващо и за изтънчен вкус. Но се натъкнахме на снимки на филм в берберския район около Уерзазада, защото се оказва, че там има изградени няколко студии за филми като нашата в Бояна и местни и чужди компании използват терените и изградените декори за поредните екшъни. Но за туристите са предвидени посещения из самите студии, за да могат не само да разгледат декорите на познати филми, но и да посетят и снимат всичко, което е направено като музей.
В Казабланка се утешаваме с посещение на джамията на крал Хасан II, втората по големина след Мека, казват мароканците, и едва ли не единствената, в която можем да влезем като православни. Нова, мащабна по арабски, забележителна като архитектура, с 200-метрова височина и по проект на френския архитект Мишел Пинсо, който я е издигнал през 1993 г. Вътре е прекрасна, нищо общо със "Султан Ахмед" в Истанбул, защото е щедро украсена, с дърворезба и мрамор.
Туризмът си е добър бизнес. Който си го може, става. Но дали след терористичните атаки в Европа европейците ще имат желание да посещават арабски страни, дори и такива като Мароко? Страх лозе пази, казваме у нас. Мароканците имат добри вина, но дали ще успеят да опазят лозето си? Дано. Защото си струва да се види.

Типично Мароко

На фона на трамвай в Рабат

 Децата на Мароко

Градината на Ив Сен Лоран, Маракеш

Тагазут

 Джамията в Казабланка вечер

На входа на поредната Медина

Плодовете на Мароко на поредния сук

Мароканска студентка

Пред поредната Медина

Почивка по залез

"Хотел" в берберско селище
Снимки Авторката