Руска класическа поезия XII- XXI век

Както вече ДУМА съобщи (ПЕГАС от 19 февруари т.г.) известният поет и преводач Кирил Кадийски е подготвил за печат внушителна Антология на руската класическа поезия от XII - XXI век в превод на български език.
На близо 800 страници той представя над 150 руски поети, илюстрирайки необозримото лирическо богатство на славянската страна. За пръв път у нас  Кадийски предлага една панорама на руската класическа поезия, извън контекста на познатите тенденциозни идейни и други съображения.
За отбелязване е, че последната антология на руската поезия е издадена в България преди повече от 20 години. В своя мащабен превод Кадийски е включил непревеждани досега творби на руски поети.
В навечерието на 3 март той бе любезен да предложи на ДУМА цикъл стихове от подготвената за печат антология.


*   *   *

Михаил Ломоносов (1711- 1765)

Двамина астрономи се срещнали на пир
и пламнал спор веднага и спорили безспир.
- Край слънцето земята кръжи... "О, не! То свети
и обикаля всички останали планети."
Това били Коперник и Птоломей. Но тук
готвачът се намесил, макар и самоук.
Подели го: - Звездите нима добре познаваш?
"Какво ти дава право така да разсъждаваш?"
- Че прав е тук Коперник, не трябва чак до там -
на слънцето - да ходим; и пример ще ви дам:
на кой готвач ума му дотам пък ще издиша,
че да върти, глупака, огнището край шиша!


Скъпата шуба

Не е порок да си богат;
но чак да вириш нос пред всички в тоя свят?
Видях един глупак със скъпа шуба,
един такъв надут, с муцуна груба.
Такъв човек направо е страхотно
животно.
И шубата му буди страшен интерес:
свалена от едно животно,
животно носи я и днес.



Александър Сумароков (1718-1777)


Последни стихове

Отнася всичко тук реката
на времето... Не ще да спре
и хвърля в бездната позната
народи, царства и царе.
А ако нещо и остава
чрез лирата и песента,
изчезва - пак съдба такава! -
в търбуха сит на вечността.



Гаврила Державин (1743-1816)


Елегия

Мълчи народът - буря свята,
умът в окови се гнети
и угнетена свободата
възпира пориви, мечти.

О, тая страшна орисия -
тиранът да те окове!
Ще минат още векове
и все така ще спи Русия!



Н. М. Язиков (1803-1846)


На една древногръцка старица,
ако се домогва до моята любов


Недей, безсрамнице! Какви противни ласки!
От бръчките безчет изкуствените краски
като мазилка пак се ронят, няма край.
За Стикс спомни си и сама се обуздай!
За твоя кози глас ухото ми е глухо,
млъкни, о, фурийо! Покрий, покрий, старухо,
безвласата глава и пергамента блед
на шията... Не се привлича тъй поет!
Събуй се бързо и вземи в ръце сандали
и скрий нозете си! Защо са ти ги дали?
Отдавна трябваше страстта да отпламти
и в урна глинена покой да найдеш ти.



Козма Прутков (1803-1863)


*   *   *

От този свят се ужасих -
и не с борби, не с мъки тука,
а само с безконечна скука
изпълнен е... И с ужас тих.
И мисля си, че съм умрял,
сърцето повече не бие
и сън - един и същ, уви! - е
наяве земният ми дял...
И ако Бог във вечноста -
и там! - накаже ме сурово,
като живота и смъртта
не ще ми каже нищо ново.




Дмитрий Мережковский (1866-1941)

Веселие

Какви бълвочи - октомврийското веселие! -
от твоето зловонно вино, о, война!
И махмурлукът омерзителен не все ли е
за теб, о, грешна и окаяна страна?

За кой ли дявол пак, за кой ли пес, народе,
в кошмарен сън ликуваш днес, уви?
Безумецо, ти свойта свобода прободе,
дори не я уби - с камшик я умъртви!

Как псета, дяволи се кискат сред въртопа,
как кискат се топовете сред кръв и кал...
В обора скоро ще те вкарат пак със сопа -
народ, светините си поругал!

29 октомври 1917



Зинаида Гипиус (1869- 1945)


Пролетен ден

О, златен ден, о, злачна пролет!
И ослепен от слънце град.
Аз пак съм влюбен, пак съм в полет,
аз пак съм аз и все тъй млад.

Душата изведнъж запява.
И с всичко живо съм на ти.
Такъв размах! И шир такава!
Как всичко пее и цъфти!

По-скоро бричка - и в лъките!
По-скоро сред простора млад!
И гледай булките в очите,
врага целувай като брат.

Шумете пролетни дъбрави!
Бушувай, люляк, злак зелен!
Виновни няма - всички прави
са в тоя ден благословен!



Игор Северянин (1887 - 1941)


*   *   *

Чудесно, че сте болен не от мен,
чудесно е, че не от вас съм болна,
че няма да изчезне някой ден
земята под нозете ни... Доволна
съм аз, че смешна съм по някой път,
че съм разпусната... И ми се нрави,
че бузите досадно не пламтят,
щом се докоснат нашите ръкави.

Чудесно е, че и пред мен дори
прегръщате се с друга, не тръбите,
че в ада моята душа ще ври,
понеже не целувам вас; а дните
и нощите текат и нито аз
тук нежното си име ще дочуя
от вас, мой нежни, ни в тържествен час
над нас ще екне в храма: алелуйя!

Благодаря ви аз от все сърце,
че в мен сте влюбен, - без да сте разбрали -
че рядко с вас по залез за ръце
държим се, че уют сте ми създали,
за наште не-разходки в слънчев ден,
че дебне не над нас луна подмолна
и че - уви! - сте болен не от мен,
и че - уви! - аз не от вас съм болна!

3 май 1915

Марина Цветаева (1892-1941)


*   *   *

Не, няма ни вода, ни сладко вино
да пием с тебе от един стакан,
с целувки да се будим най-невинно,
да търсим вечер звездния керван.
В теб слънцето сияе, в мен - луната,
но с теб една любов таим в сърцата.

Приятелят ми верен е до мен,
до теб е твойта весела любима,
но знам защо и аз съм тъй ранима,
и взорът гълъбов е тъй смутен.
И с редки срещи пазим този свой
необходим за двама ни покой.

Гласът ти в мойте стихове запява,
и в твойте чувам аз дъха си плах.
О, има огън, който ни забрава
докосва го, ни мимолетен страх.
И само как обичам нежността
на твойте сухи розови уста!

 1913



Анна Ахматова
(1889-1966)