Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Септември 2018 | Петък
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Точката над И-то

Немски професор ни укорява за бежанците

Иво Атанасов

23. Януари 2016 , брой: 18   1329   0



"Българите сякаш са забравили къде се намират над 2 милиона техни сънародници" - казва Михаел Шьонхут, изследовател на бежанския проблем, пред "Дойче веле". И добавя: "Нали и вас ви посрещахме, както сега посрещаме бежанците - с "Добре дошли!" Този упрек е не само незаслужен, но и донякъде обиден. Ние бяхме сред малкото държави, които уйдисаха на Германия да бъдат в нейните коалиции в двете световни войни. Това, особено във втория случай, не ни прави чест, а и последиците, най-вече от първия ни съюз, бяха жестоки за България, но фактите са си факти. Тогавашният девиз на външната ни политика, заявен неведнъж от цар Борис ттт, включително и пред външния министър Рибентроп, завършва с "... никога срещу Русия!", но започва с "Винаги с Германия..." И днес, когато вече сме в ЕС, при спорове в Брюксел най-често подкрепяме позицията на Берлин. Когато някой изследовател е не само професор в университета в Трир, но и съветник в германското Министерство на икономическото сътрудничество и развитие, би трябвало да знае историята на взаимоотношенията ни и да е по-премерен в укорите.
А и преселението на стотици хиляди здрави и прави млади мъже, каквото сега се случва в Европа, трудно се вписва в представата за бежанци, залегнала в нашата народопсихология. Ако те бягат от война, на кого оставят своите жени и деца, сестрите и майките си? И кой според тях трябва да воюва в страните им? В България е нормално да си задаваме тези въпроси, защото нашата история е пълна с примери на съпричастност, а не на бягство. Когато избухва Сръбско-българската война, а и по-късно Балканската, хиляди емигранти се връщат в родината, за да се влеят във войската. За доброволци се записват студенти от Женева, Париж, Виена, Грац и други университетски центрове в Европа. Поети и научни работници се сражават в окопите. През 1912 г. Стамен Панчев умира от раните си край брега на Мраморно море, притиснал снимката на 3-годишния Павел ("Сине мой, надежда скъпа моя,/ радост в грижи, грижа в радостта,/ може би последен ден е тоя,/ в който те милува твой баща.") Димчо Дебелянов напуска синекурната си длъжност в столицата и заминава за фронта. Авторът на "Да се завърнеш в бащината къща... Да те присрещне старата на прага..." загива край Демир Хисар през 1916 г. Гео Милев воюва при Дойран и губи окото си. Изследователят на българския бит и душевност Иван Хаджийски загива на връх Висока чука през 1944 г. Народ, чиято история е белязана със себеотрицанието не само на върхове като Ботев, Яворов или Вапцаров, но и на огромна маса редови граждани, няма как да не се удивлява що за хора са тези, които днес, вместо да помагат на родината си, щурмуват европейските граници. Част от тях са жени и деца, които наистина имат нужда от убежище, но парливият въпрос е за другите, които при това са повече.
Тук споменатият професор съвсем лековато приравнява сегашните преселници от Близкия изток и Северна Африка с мигрантите от Източна Европа след големите геополитически промени през 1989 г. Разликата е не само в изповядваната религия, макар тя да е може би най-видима. Възприемането на начина на живот отвъд "желязната завеса", особено на привлекателните му страни, ставаше вътре в недрата на социалистическото общество. Влиянието проникваше навярно бавно, но пък сигурно, с младежката музика, с филмите и книгите, с плочите и касетите, с модата, с пътуванията, с все по-напредващото превръщане на света в единно информационно пространство. Процесът бе ускорен след постигнатото през 1975 г. в Хелзинки споразумение за по-близки контакти между народите от двете различни системи и с формулирания по време на перестройката преход от класови към общочовешки ценности. И когато границите се отвориха, мигрантите от бившия соцлагер влязоха в Западна Европа със своите национални особености, но и с усвоените вече като собствени правила на приемащите ги страни.
Коренно противоположна е ситуацията със сегашните мигранти. Те не само не са попили предварително европейските ценности, но и в по-голямата си част не искат да го сторят. Идват със свои правила и държат да ги наложат първо в, а после - на, даващите им подслон държави. Въпреки че светът отдавна е глобално село, не знаят почти нищо за страните, в които отиват, и не искат да знаят. Достатъчно им е да помнят, че фрау Меркел ги е поканила. За тях думите й са като златно ключе към вълшебната стая с благата.
Сегашните търсачи на добър живот нямат нищо общо с полския водопроводчик след 1989 г. и дори с турския гастарбайтер преди това. Те идват в ЕС не да се приобщят, а да го променят. Ето защо всякакви уверения, макар и наукообразни, че няма страшно, са не само наивни, но и заблуждаващи. Добре е да го разберат не само професорите, но и политиците в Европа.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"