Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

22 Октомври 2018 | Понеделник
 
вход регистрирай се

Пегас

Властта като творец на историята

Новият роман на Антон Дончев "Сянката на Александър Велики"

13. Февруари 2016 , брой: 36   752   0



Панко АНЧЕВ

Антон Дончев не е обикновен автор на романи с исторически герои и сюжети; в романите си той представя своята система от идеи и възгледи за историята, за логиката на нейното развитие и за личностите, които следват нейните повели, направляват я или я допълват. Погледът му върху историята е не само естетически, но по философски концептуален; в нея той вижда, търси и показва последователността, раждането на причините и условията и тяхното следващо въплъщение в историческия ход. Антон Дончев е единственият български писател, който се стреми да проникне в същността на историята, а не я използва като илюстрация на съвременни сюжети и персонажи. Мащабните му романи представят българското минало като осъществяване на идеен проект, в който се събира историята на света, за да се създаде нова цивилизация, нова култура и нова система от политически, национални и нравствени ценности. А това означава и на нови общества и личности. Впрочем това вече съм констатирал и анализирал в моята книга "Българската история по Антон Дончев" (2012).
Слава Богу, Антон Дончев успя да сглоби своя романов "макет" на "българския исторически проект", по който съществува българската нация. Но досега в него все още не бе осъществен напълно големият му писателски замисъл, предвиждащ очевидно цялостна и пълна картина "в движение" на "вечността" като среда на историята, като огромни цивилизационни трансформации, които протичат и в българската история. Това е важна цел за всеки творец и когато един национален писател успее да пресъздаде тази "среда", той се домогва и до своя вариант на национален епос. Голям национален писател е този, който създаде такъв вариант. С най-новия си роман "Сянката на Александър Велики" Антон Дончев окръгли великото си дело и направи това, което е възложено само на големия писател. Аз разглеждам романа като повествование за предисторията на българската история, "разделянето на светлината от тъмнината" в нея, за да стане възможно след това да се огласи една истинска българска книга "Битие", в която да се разкаже епически за "шестте дни" на нашата история, въплъщаващи в себе си Божия промисъл. Тук, в този роман е идеята, която движи историята и която определя целите на народите (заедно с българския) от тяхното създаване до естествения им край. Ако народът не измени на тази идея, той просъществува дълго и оставя следа; ако тръгне по друг път, понася неизбежните удари, един от които винаги е фатален и смъртоносен.
Коя е тази идея? Антон Дончев я формулира като "идея за сближение и сродяване на народите". Тя е пътеводната звезда на Александър Велики и по нейната сияйна светлина върви и най-близкият му приятел и наследник Лизимах - неговата сянка. Сянка в живота и след смъртта му, но и в историята; сянка, която го предпазва от гордост и суета, за да не отстъпва от идеята и за да я съхрани и предаде на наследниците. 
 Антон Дончев "изтегля" българската история от тази именно идея на Александър Велики. "Родовата" връзка е в съществуването по неговото време на траките и те участват равноправно и активно в "проекта на Александър Велики"; а нашите земи тогава са били съставка на великата империя и са наследили материалната и духовната й култура и са я предали в някаква степен и на днешните й населници. В епопеята "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес" писателят поставя тази идея като елемент от българската история. Българският народ се е създал според нея именно като сдружаване на народи, за да се спасят и устоят на превратностите, да се преродят след изчерпването на жизнените им сили и след това като едно цяло да просъществуват в историята.
Но "Сянката на Александър Велики" не е само предисторията на българския проект, а и неговото модерно битие, и като такъв той е идейният и философски (а и в политически или геополитически план) завършек на епическата романология на Антон Дончев. Ние вече виждаме далеч по-строго и отчетливо очертани контурите на цялата романова епопея. Но аз тук искам специално да подчертая, че не става дума единствено за делото на големия ни писател, а изобщо за българската историческа проза - впрочем това се отнася до българския епически роман оттук насетне. Защото двете ограничителни линии - на началото и края, с всеки следващ роман на историко-епическа тема ще се отдалечават, за да разширят пространството между тях и се проявят още идеи на българското национално развитие. Но и за да се покажат с нови подробности богатствата на българския свят, неговата дълбочина и сложност. Ние, след като имаме завършения романов проект на Антон Дончев, не бива повече да елементаризираме историята и да я свеждаме до банално-елементарни сюжети и идеи.
Четейки романа "Сянката на Александър Велики", си мисля, че историята на народите е история на властта вътре в тях, на проявленията, възходите и кризите на тази власт, която ръководи живота, насочва народа, изгражда държавата. Самата власт е интересна за изкуството, защото е винаги нееднородна, агресивна, вътрешно противоречива, упражнява се винаги от хора амбициозни, целенасочени, непримирими, суетни, горди. Ако са умни и почтени, е добре; но ако са глупави, злобни, безхарактерни, страхливи и елементарни, е истинска трагедия на народа. В своите романи Антон Дончев показва предимно първия тип, но винаги в неговата драматична конфликтност. Така е и тук, в "Сянката на Александър Велики".
Историята, също като властта, е животът на хората, събрани в нация, народ, семейство, общество, но и на отделния човек, на неговите ежедневни усилия да намери мястото си в този живот, да му придаде своя облик. Това разбиране за историята и човека виждаме в цялото творчество на Антон Дончев, но особено отчетливо в романа "Сянката на Александър Велики". Никога не му е било лесно на човека, но той винаги се е стремял към истината, търсел я е, опитвал се е да я формулира, за да й придаде достъпност и човешки измерения, за да бъде възприемана и от другите като него. Знанието за живота, за неговото настояще, минало и бъдеще е продължително и мъчително търсене на истината, към която неотклонно вървят и героите на романа. За някои тя се открива повече, за други - по-малко. Но когато един я постигне, тя рано или късно става притежание на цялото човечество.
"Сянката на Александър Велики" е забележителен роман, който свидетелства за неугасващата мощ на българската романова традиция, за неизчерпаните възможности на националната ни литература. Той тепърва ще бъде анализиран, за да се изучат идеите в него и се открие пред нас цялото му огромно смислово богатство.

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"