Възможен ли е Балкански Бенелюкс

Когато преди дни външният министър на Иран Мохамад Зариф казва в Европейския парламент, че "трябва да знаем, че всички сме в една лодка и или ще потънем заедно, или ще плаваме заедно" няма как да не се замислим, че тази лодка е преди всичко европейска. А тя така се клати заплашително следствие миграционната криза, че думите на този впечатляващ външен министър от проблемния регион спокойно могат да се отнесат първо към общата лодка на страните членки на ЕС. И докато Зариф е убеден, че "каквито и прегради да се издигат по границите, екстремизмът ще се разпространява, а това изисква смяна на подхода", в Брюксел "кръстосват саби" различни мнения за изход от застрашаващите сигурността на Европа бежански вълни. Колкото и да е невероятно, но пред възникналата опасност от разпространение на разпадни процеси  поради невъзможност на този етап да се намери единно решение в ЕС за справяне с проблема с бежанците, гласът на страните от Вишеградската четворка отекна особено силно. Още повече, че срещу позициите на Полша, Унгария, Чехия и Словакия по този въпрос стои не кой да е друг, а канцлерът Меркел. Нещо, което допълва Вишеградския пъзел, е не само участието по-скоро като наблюдатели на българския премиер и на македонския президент на срещата в Прага, където са се обсъждали начините за привеждане на притока от мигранти под контрол, а изясняването на въпроса дали и други източноевропейски страни ще заемат сходни позиции по

казуса "балкански път на мигрантите".    

Дали Хърватия например ще стане част от Вишеградската група или ще предпочете да запази умерен курс с неясно определени послания, въпреки че самата тя е потърпевша от миграционните потоци? Дали ще изрази аналогични позиции с тези от Вишеград по т.нар. британски въпрос, еврозоната или Шенген или ще защитава действията на "тесния кръг" водещи лидери в Брюксел? Или усложнените й отношение с Будапеща в момента ще натежат при вземане на решение в унисон с Варшава, Прага и Братислава? Да се повтаря без отдих, че споровете около формирането на единна европейска политика по отношение на мигрантите разединява членките в ЕС и че Източна и Западна Европа отново си противостоят, не обяснява сърцевината на очерталата се ситуация. Защото самите страни от Югоизточна Европа непрекъснато подчертават, че те държат на европейското членство повече и от друг път.
Die Welt твърди, че Германия става все по-изолирана в Европа, като съюзниците й се топят, независимо от преимуществото на страната в икономически аспект. Вината, разбира се, е на канцлера Меркел.  Но Балканите исторически никога не са били изолирани от влиянието на Германия и на нейните канцлери. И днес трудно правят стъпки в една или друга посока без "съгласуване" с Берлин. Преди  да замине за Прага, нашият премиер разговаря по своя инициатива с Меркел и няма как изразената от него на срещата с "вишеградци", между другото навършили 25 години, позиция за "затваряне външните граници на ЕС" да не е сходна с тази на Германия. В същото време очите на голяма част от източноевропейците вече се обръщат към Орбан и някои дори твърдят, че той се превръща "в модел за подражание на държавите от някогашния източен блок". Още повече, че този блок трудно преглъща и до днес подозрението си към противоречивите политики на Анкара, на която Меркел  възлага надежди да се справи с удържането на мигрантския наплив към Европа. Повечето наблюдатели, в т.ч. и Нобеловият лауреат Орхан Памук, са на друго мнение, а именно, че Турция изнудва Европа и упражнява недопустим натиск върху европейски лидери с цел разрешаване на свои си проблеми и защита на свои си национални интереси.
У нас отдавна сме наясно, че геополитическите центрове, които имат ролята на водещи в политиките ни, са Москва, Берлин, Анкара, а София винаги се е стремяла да поддържа баланса между тях. Когато са в синхрон, не е много трудно. Но на този етап има разтърсване и везната на баланса страда. Да се призовава за преформатиране на външната ни политика ще бъде доста претенциозно, предвид икономическата и демографската ситуация, както и ниския ни жизнен стандарт. Но идеи за създаване на нещо като

Балкански Бенелюкс                         

не са лишени от целесъобразност. Остава да конкретизираме дали това ще са страни като Румъния, Сърбия или дори Хърватия? Някои го нарекоха Крайовска тройка. Знаем си, че няма да се решим на стъпки, които правят Полша, Унгария Чехия или Словакия във вътрешната си и външната политика. Друг е въпросът дали това е поради липса на лидерско ниво или вкоренена политика на съобразяване с големите. Но път към себеподобни все пак можем да намерим и такива процеси не би трябвало да тревожат ни Берлин, ни Брюксел. Иначе ще си останем изолирани, в онази самота, която няма как да не ни поставя в позиция "кукла на конци". Без значение кой ще дърпа конците. Може би затова е интересна ситуацията днес в Хърватия, където политическите процеси много напомнят на нашите. Само дето ние спорим по линията фиби/фоби, а там по оста усташи/комунисти. Хърватският политически пейзаж именно с това е известен, особено по време на избори и двете основни политически партии не пропускат тези престрелки. Е, напоследък се съсредоточават върху темата реформи, но и там обществото вече трудно преглъща дотегнали празни приказки, които не се прилагат на практика и обезсмислят самия процес за отдавна наложителни промени.
Патовата ситуация след неотдавнашните парламентарни избори между двете основни партии - Социалдемократическата (SDP) с лидер Зоран Миланович и Хърватския демократичен съюз (HDZ) на Томислав Карамарко, някак много напомня на познати и у нас ситуации. За разлика от Унгария и Полша, където изборите се печелят от една партия с голямо превъзходство в резултатите и така се осигурява парламентарно мнозинство за провеждане на политики, които са обещавани преди изборите (дали и на това не се дължи силният глас на тези страни в Брюксел?), в Загреб не само резултатът е почти еднакъв при двете коалиции, но и нова политическа формация Мост с независими листи и никому неизвестен лидер сега е в управлението. Населението иска работа, защото безработицата е около 16% (младежката е почти колкото в Испания и Гърция), структурни реформи и върховенство на закона, а информациите за прекомерно високия дълг в частния и публичен сектор държат в напрежение и новото правителство. В същото време скандалите следват един след друг и някак звучат познато. Дали председателят на Сабора (парламента) акад. Желко Райнер ще предложи промяна на названието на Сабора, което ще напомня  име от други времена и ще породи страхове от възраждане на фашизма. Или пък избраният за премиер Тихомир Орешкович трудно говори хърватски, защото наскоро е пристигнал от Канада, няма значение.
Медиите тръбят

"Хърватия не се е помирила с миналото си" 

или че премиерът е "кукла на конци", дърпана от лидера на HDZ Томислав Карамарко, който е вицепремиер. После последва бърза оставка на току-що назначен министър, обвинен, че не живее на постоянния си адрес, защото така е спестявал данъци. В Хърватия местните данъци в Загреб например са доста по-високи от тези в малко населено място и ако се посочи адрес в малък град, данъкът е по-нисък от 18%. Скандал  се вихри и около министъра на културата Златко Хасанбегович, който решил да обяви антифашизма за изпразнена от съдържание дума и да предложи прекратяване на държавното покровителство върху антифашистки чествания.
Да се спори с днешна дата на тема усташи/партизани или дебатите да имат откровено идеологически характер съвсем не кореспондира с дневния ред на Европа. Някак по-актуален е спорът кой и как да разпределя държавните субсидии за медии, които работят без печалба (т.нар. нетърговски меди), а това опира и до термини като свобода на словото и правото на мнение. Свобода, свобода, ама зачестяват масови скандирания с усташкия поздрав "Готови за родината" или препоръки в една от загребските телевизии да се внимава, като се пресича централният "Цветен площад", защото там се намира Сръбската православна черква. Тези и други подобни прояви са в духа на омразата, както се изразяваме у нас, но и дават основание да се твърди за растеж на националистически т.е. крайни възгледи.
Доста по-сериозно изглеждат битките за службите за сигурност, където контролът върху разузнаването и другите институции в този сектор става арена на противопоставяне между президент, премиер, министри, т.е. партии. Как да не хрумва идеята да се направи Балкански Бенелюкс, след като и проблемите, и скандалите, и дереджето ни е еднакво. Остава онези, големите, да решат кое и как е по-изгодно за тях. Защото предизвикателството пред новото хърватско правителство е и европейската сцена, където разделението е толкова голямо, че се следи с внимание на чия страна ще застане  Загреб. Считаше се, че експремиерът социалист Зоран Миланович е поддържал линия на умерен евроскептицизъм, т.е. повече Европа, но без да се акцентира излишно върху темата. А за бежанската криза е ясно, че Хърватия отказва да е гореща точка и настоява да се запази статутъг й на транзитна страна. Позицията беше, че проблемът трябва да се решава на гръцко-турската граница. Това по-близо до Вишеградската четворка ли е? Заявки за съществена промяна в това отношение няма, а призивите за подобряване на отношенията със съседите сигурно се отнася до възстановяване на добросъседството с Унгария.
За Сърбия не е достатъчно ясно, но там и без това никога не е било лесно. Особено след разпада на СФРЮ и военните действия между двете страни. Остава ние да си изясним къде е Хърватия в настоящата европейска ситуация и каква обща балканска политика да провеждаме, за да се гарантира европейската сигурност, в т.ч. регионалната. Балкански Бенелюкс или Крайовска тройка някак изглежда като мечта, която исторически никога не се е случила. Май целите Балкани имат проблеми с миналото си, а инициативните страни за обръщане на курса никога не са имали тази енергия и подкрепа, която да им осигури успех. Затова и у нас все се казва "ЕС да намери общо европейско решение", което да припознаем като наше. А ще може ли? Дано. Иначе ще ни потъне общата европейка лодка, нали?

Новият министър на културата Златко Хасанбегович

Седмичникът "Новости" със снимката на Хасанбегович (горе, ляво)