Идат като тигри...

Когато в началото на 2011 г. т. нар. Арабска пролет достигна почти едновременно Сирия и Либия, Турция съвършено открито декларира, че има за цел свалянето на "тирана" Башар Асад от власт в близкоизточната държава. Не е тайна, че основна причина за големите успехи на т. нар. умерена опозиция в сраженията с правителствените войски през 2011-2013 г. в граничните с Турция сирийски провинции Алепо и Идлиб беше решителната подкрепа, оказана на бунтовниците от страна на Анкара. Турската територия бе превърната, а и сега продължава да бъде, в голяма тилова база за различни групировки, които при цялото им многообразие имат една-единствена задача - под знамената на исляма да свалят от власт светския режим в Дамаск. Основната изгода на Турция от насилствената смяна на властта в Дамаск, според някои анализатори, би била не само възможността пряко да влияе на политиката на бъдещите сирийски власти, но и дори да превърне тази страна или големи части от нея в свой протекторат.
Втората цел на Турция бе да предотврати създаването на самостоятелно управлявани кюрдски райони край своята граница, които при това да имат и обща граница с автономния Иракски Кюрдистан. В името на тази цел Анкара си затваряше очите и дори

взаимодействаше с "Ислямска държава",

която през 2014-2015 г. завзе основно населени с кюрди райони и така волно или неволно се превърна в съюзник на турските власти, които от години разглеждат тези някои кюрдски въоръжени групировки като заплаха за териториалната цялост на страната.
На шестата година от конфликта в Сирия президентът Реджеп Ердоган, който е основният проводник на турската политика в региона, е еднакво далече от постигането и на двете си цели. Башар Асад е в Дамаск и руското военно присъствие, както и промяната в политиката на САЩ спрямо Сирия, правят практически невъзможно отстраняването му по военен път. Споразумението, изработено от САЩ и Русия, за прекратяване на огъня в Сирия, макар и много съмнително, но все пак има шанса да положи основите на истински мирни преговори между вменяемите опозиционни групировки и правителството. Всяко едно закрепване на ситуацията в Сирия обаче е смъртоносно за агресивните намерения на Анкара, защото те могат да бъдат реализирани само в условията на хаос и насилие.
Ако Ердоган и сие са имали намерения да ограничат възможностите на сирийските кюрди за създаване на обширна зона под техен контрол край турската граница, то и това не се случи. Точно обратното. Сирийските кюрди към момента практически напълно контролират провинция Хасака, която граничи както с Турция, така и с Иракски Кюрдистан. Освен това кюрдите извоюваха от "Ислямска държава" немалки територии в провинциите Рака и Алепо, които също граничат не просто с турската територия, а с частта от нея населена предимно с кюрди. Т. е. край неспокойните райони в Анадола, където от години кюрдската партия ПКК води въоръжена борба срещу правителството в Анкара, е създадена обширна зона под кюрдски въоръжен контрол. Турците вероятно справедливо разглеждат това положение като опасно за националната си сигурност, но Реджеп Ердоган и режимът му

сами го предизвикаха

с агресивната си политика спрямо Сирия. В разпокъсаната от гражданската война Сирия е много по-лесно да възникват зони, контролирани от въоръжени групировки на етническа или религиозна основа, които да бъдат заплаха и за съседните страни. И обратното. Ако, както прогнозират някои оптимисти, в бъдеще Сирия се преформатира във федерация и кюрдите получат пълноценна автономия, то това би повишило сигурността за Турция, защото ще има легални, признати от света правителствени структури, с които да се обсъждат въпросите на безопасността.
Вместо това, Ердогановата Турция ясно показа, че предпочита да види край границите си главорезите от "Ислямска държава", отколкото кюрдските формирования или правителствената сирийска армия. Това се видя много добре по време на битката за град Кобане, когато турските военни отказваха дълго време да предоставят помощ на кюрдите, но за сметка на това мирно си общуваха с бойците на "Ислямска държава" през граничната бразда. Резултатът от тази политика бе, че САЩ, основният военнополитически партньор на Турция, видимо се дистанцираха от режима в Анкара. Това се видя както при свалянето на руския бомбардировач Су-24 м. г., когато САЩ заеха де факто неутрална позиция, така и при опита на Турция да прокара своята идея за създаване на буферна зона в Северна Сирия. Това на практика означаваше военна агресия с цел подпомагането на конкретни ислямистки групировки и операции срещу кюрдските сирийски формирования. САЩ не могат да допуснат това, защото подобна интервенция би означавала пълномащабна война в Близкия Изток, вероятно и с участието на Русия. Би възникнала ситуация, върху която САЩ не могат да влияят, а освен това като страничен ефект ще бъдат подложени на съмнение основните принципи на НАТО. Никъде не е описано какво би се случило, ако страна членка на Алианса нападне друга държава, чийто военен съюзник е основният противник на НАТО. Най-вероятно няма да има задействане на колективната отбрана, защото случаят не е този, а дори се създава впечатлението, че

Анкара се крие зад НАТО

и да забърка в собствените си престъпления други страни от Алианса, когато свали руския военен самолет. Вероятно от гледна точка на САЩ, ако Турция остане сама срещу Русия в този хипотетичен конфликт, това би дискредитирало идеята за НАТО и затова е по-добре изобщо да не се стига до такава крайна ситуация.
За това говори и бившият американски дипломат Джим Джантрас пред телевизия "Раша тудей": "Вашингтон даде на Анкара ясно да разбере, че "вие, деца, сами се оправяйте и ако сте толкова глупави, че да изпратите свои сили в Сирия и да ги подложите под руски удари, не чакайте НАТО да ви се притече на помощ". Джантрас коментира още, че именно заплахите на Турция да проведе наземна операция в Сирия е ускорило постигането на споразумение за спиране на огъня, договорено от САЩ и Русия. В Анкара бяха принудени да подкрепят на думи това споразумение, но премиерът Ахмет Давутоглу обяви, че Турция нямало плътно да се придържа към него, с което едва ли си добави червени точки в очите на Белия дом, който вижда в сирийските кюрди основната сила за борба с "Ислямска държава" на земята.
Режимът на Ердоган и ислямистката му компания в Турция отдавна са подозирани, че мечтаят да възкресят под някаква форма Османската империя. Като оставим настрана, че от 2000 години насам никой не е възкресявал мъртвите, виждаме, че опитите за имперско поведение, при липсата на империя се израждат в

дипломатическо фиаско с тежки последици

за страната. Широко рекламираната, включително и у нас, книга на Давутоглу "Стратегическа дълбочина" постулира "нула проблеми" на Турция със съседите. В резултат на реалната, а не на литературната, политика Турция има проблеми с всичките си съседи или, според гледната точка, всички съседи на Турция имат проблеми с нея. В това число е и България, където покрай ДПС станахме свидетели на изключително нагла намеса във вътрешните ни работи, останала обаче ненаказана.
Нещо повече. Турция има проблеми и с Европейския съюз. Заради пропусканите от нея, вероятно организирано, вълни мигранти към ЕС Анкара е обвинявана в банален шантаж. Турция има проблеми и със САЩ, заради двуличната й политика спрямо "Ислямска държава". Все по-трудно се крият фактите на сътрудничество на режима на Ердоган с джихадистите. Израелският министър на отбраната Моше Яалон открито заяви преди месец, че: "Ислямска държава" се радваше на турски пари за петрол за един много дълъг период от време". Вместо да се кротнат, Ердоган, Давутоглу и компания започнаха да плашат САЩ, дори със спиране на достъпа на американците до важната за тях авиобаза "Инджирлик". В резултат към момента Турция се оказа в нещо като политическа изолация, за която не се говори открито, но пък е очевидна по отношение на сирийската драма.
Но най-важната причина, за да се гледа на политиката на Ердоган с лошо око, са огромните грешки, които лично турският президент допусна спрямо Русия. С не съвсем понятното за здрав разум решение да свали военен самолет на ядрена сила, Ердоган не просто предизвика невиждана криза между Русия и Турция, която удря икономически преди всичко последната. Той превърна страната си в подозрителен субект в рамките на НАТО, защото никой не иска да влиза във война с ядрена сила заради откровените глупости на един самозабравил се диктатор. В крайна сметка въпреки многобройните войнствени заявления на турското ръководство то за момента не само не постигна нито една от целите си, но и се оказа унизено. Точно както е писал Иван Вазов: "Идат като тигри, бягат като овци".
Не напразно обаче някои наблюдатели се опасяват, че самонатикалият се в ъгъла Ердоган може да предприеме поредната авантюра. Това е характерно за хора с уязвено самолюбие, но в крайна сметка обикновените турци трябва да осъзнаят, че крайните последствия ще бъдат само и единствено за тяхна сметка и за сметка на държавата им.

Дали самозабравилият се диктатор Ердоган е на път да предприеме поредната авантюра с тежки последствия?

Турската полиция използва водни струи и сълзотворен газ, за да разпръсне протест на кюрди срещу продължаващата военна операция в Диарбекир
Снимки БГНЕС