Отговорът остава за нас

За тежка нощ на Конския Великден в Югозапада съобщават медии. Пияни, бити и паднали със спукани глави при спешните екипи, а един летял от покрив се изпарил, моля ви се. Друг, като във филма "Ирония на съдбата", като изтрезнял, не знаел защо се е оказал в чужд град. Скенерът не е установил фрактура...
И още много други случаи съобщават медиите. Случаи, дето не можеш да ги наречеш смешни, ако и на пръв поглед да изглеждат такива. Те просто са тъжни. И най-тъжното е, че не са виц, а самата истина за това общество, в което живеем. Показват, че българинът има странна представа за празник, не за разтоварване като при нормалните хора, а като демонстрация на бабаитлък. Дали ще е на коня или в някой ламаринен звяр с много конски сили, той се прави на джигит. Но често - за чужда сметка, уви. За сметка на без вина виновни деца, възрастни хора, инвалиди. Брутално, нагло до цинизъм някои се поставят над закона, над човещината, срама и греха. И не оправдават това нито с подсъзнанието си - къде ти толкова акъл - нито със закони и божии заповеди. Карат направо през просото, защото има и кой да им го позволява в тази страна, разграден двор. За органите на сигурността някои прояви са от "битово" естество, семейни работи, недоказано насилие, неизживяно детство, "творчески" махмурлук... А всичко заедно ни прави луди, безпомощни и свиващи се от страх да се намесим, дори и да имаме желание да помогнем някъде някому. Къде отиваме, след като вече и да се веселим като хората не можем? Но изграждането на социалния статус става чрез предаване на позитивен пример. Само че де го този пример - нито нависоко, нито нашироко може да го види българинът. Стара истина е, че простотията не ходи по гората, а по хората. Но защо днес у нас има толкова много хора, които желаят да доказват тази поговорка?
Отговорът е във всичко около нас и ние всички го знаем...