Киното е само за хора с железни нерви и силна психика

Любо Йончев е роден на 16.02.1983 г. в Плевен. Завършва бакалавърска степен "Актьорско майсторство и режисура" в Нов български университет и магистратура по "Филмово и телевизионно изкуство". Продуцент, сценарист и режисьор е на няколко късометражни студентски филма: "Те чакат...", "Опасно близо", "Каин", "Последният опит", селектирани и награждавани на множество международни фестивали. Любо Йончев става член на Съюза на българските филмови дейци (СБФД - Филмова академия), а през 2013 г. е избран за член на ръководството на гилдията "Кинорежисьори". От 2014 г. е мениджър и програматор на Международния студентски филмов фестивал "New Wave". Професионалният му дебют е с късометражния игрален филм "Падаща звезда" (2015), който вече спечели няколко награди - за най-добра актриса на Стефка Янорова във Великобритания, на кмета на Варна за забележително творческо постижение на 16-ия международен фестивал на червенокръстките и здравни филми, за най-добър сценарий в Армения, за най-добър игрален филм и откриващ филм на фестивал в Сърбия, наградата "Реми" в Хюстън, САЩ. В официалната селекция е на българските "Златна роза", "В Двореца", "Златна липа", на фестивали в Полша, Турция, Колумбия, Кан, Сирия, Косово, Тринидад и Тобаго, Тунис и др., селектиран е в конкурса за Годишните награди на Българската филмова академия 2015.

- Господин Йончев, дебютният ви късометражен игрален филм "Падаща звезда" спечели куп награди на фестивали у нас и в чужбина. На какво според вас се дължи този радушен прием от страна на толкова различна публика и журита?
- "Падаща звезда" е филм с много голям зрителски потенциал поради актуалната си тематика и факта, че сюжетът се занимава с връзката родител - дете, поставени в екстраординерна ситуация. Историята разказва част от бита и ежедневието на средностатистическо съвременно градско семейство, чиято съдба би могла да бъде съдбата на всеки българин. Разгледали сме семейството и взаимоотношенията в него като модел на общочовешката ценностна система на българското и еквивалентно на европейското общество.
- Освен режисьор, вие сте и съсценарист заедно с Ясен Генадиев. Историята и нейните философски пластове може да бъдат отнесени до много семейства. А вашата лична идея каква беше с този филм?
- Ясен Генадиев е прекрасен млад режисьор и сценарист, който изключително много ми помогна. Ако трябва да сме точни, единствено идеята беше моя, а той написа сценария, след което в продължение на месеци заедно работихме по развитието му и го пренаписвахме, и пренаписвахме, и пренаписвахме... Имам чувството даже, че по едно време ме намрази... (смее се). Аз съм сложен характер и винаги искам на екрана да се види това, което чувствам емоционално. Следователно Ясен изтърпя стоически всичките ми емоционални състояния по време на работата по филма, за което съм му безкрайно признателен, защото резултатът е налице. Моята лична идея беше да представя емоционалната връзка между мен и майка ми. Въпреки че винаги, когато й кажа, че това съм искал да представя, тя ми отговаря: "Глупости" (смее се). Може би тя не гледа по този начин на взаимоотношенията ни, но аз помня как се мислех за безсмъртен и безгрешен, когато бях на възрастта на сина във филма - Мартин (Стефан Попов).
- Според вас фестивалната публика по-точно и по-дълбоко ли може да оцени една некомерсиална, авторска творба, отколкото масовият зрител?
- Публиката е публика. Аз не я разделям на фестивална и масова. Да, разбира се, че по фестивалите има повече кинопрофесионалисти, но те ходят на кино и извън фестивалните форуми, което ги прави и масова публика. Естествено, че като професионалисти гледат на филмите с друго око, но емоцията, предадена в един филм, можеш да усетиш винаги като нормално човешко същество. Всеки има радости и тъги в живота си и не може да знаеш кой с кого би се припознал.
- Участвал сте във фестивали и с други ваши творби преди това - кое е главното, което привлича вниманието на експертите в подобни форуми, какво търсят да открият те в един филм?
- Имам няколко филма през студентските си години. Именно фестивалите ми показаха правилния път. Хората там търсят по-човешки истории. Много е трудно да се нагодиш по вкуса на всеки, затова не се и опитвам. Правя един филм така, както го усещам. Често, докато бях студент, преподавателите ми ме съветваха кое как да направя, какво се харесва и какво не, но това е техният опит. Аз исках да извървя този път сам, за да открия и осмисля всяка от думите им. Няма да забравя, когато направих един филм в майсторския клас на проф. Георги Дюлгеров, колко съвети ми даде. Тогава някак си не исках да се вслушам и "с рогата напред" си направих филма, както аз си знам. Разбира се, и фестивалният му живот се оказа не толкова успешен. Сега, когато си гледам старите филми, си казвам: "Ех, ако бях послушал този, ако бях послушал онзи..." Е да, ама не съм и точно това ми помага да изградя собствения си характер и киноезик.
- Правенето на кино в България е доста екстремно занимание. Особено на арт кино - започваш и не знаеш кога ще успееш да завършиш филма си. Как се справяте с финансирането?
- Донякъде е така, но донякъде не е. Това, че правим културен продукт, а не комерсиален, не означава, че не е планирано кога ще бъде на екран. Разбира се, нещата стават малко по-бавно, но план за действие има и той се спазва много стриктно от целия творчески и технически екип. Финансирането е труден и дълъг процес, но често българските филми се правят с много приятели и съмишленици. Може би затова така браним творбите си, защото знаем колко пот и кръв сме дали за тях.
- Имате ли идея какво може да се направи в нашата държава, за да се подпомогне по-солидно и мащабно създаването и разпространяването на български филми? Или всеки трябва сам да си бъде продуцент, мениджър и да се грижи за доброто представяне на своя "продукт"?
- В края на март цялата културна общност в страната се обединихме около каузата, наречена "Пакт за култура". В нея представихме исканията си за по-добро бъдеще на културата в България и за по-добро управление. Не искам да намесвам политиката, но стане ли въпрос за промени по отношение на сектор "Култура", неизменно се намесва нещо политическо. А по отношение на това кой какво прави в един филм - силно вярвам в поговорката "Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи". Но киното е комплексно и екипно изкуство. Там сме много и никога не е добре, ако си "човекът-оркестър". Нещата не се случват така. За всичко си има хора, но често липсата на пари те кара да се нагърбиш с още нещо. Неволята учи.
- С вашата компания "Кристъл фрейм", която управлявате заедно с Любо Киров, помагате и на други кинотворци в тази насока. Сигурно сте проучили опита на подобни организации и в чужбина и сте почерпили от него във вашата работа? Как действат там?
- Да, така е. Помагаме и винаги сме отворени да помагаме на колеги. Аз лично винаги съм се борил за обединение на кинообщността в България и мисля, че това е правилният път - като си помагаме, без да очакваме нещо насреща. Ходил съм на много фестивали, където съм имал възможност да се запозная и да черпя опит от професионалисти в бранша. Аз съм "попивателна" и след като попия знания, ги синтезирам през моята си призма, за да ги превърна в практика. Много често съм чувал реплики от рода "На Запад са по-добре", "Тук всичко е затънало" и т.н. Напротив... Навсякъде по света кино се прави трудно. Навсякъде по света в момента я има тази вълна на финансова криза. А и както знаем, киното не е за всеки, а само за хора с железни нерви и силна психика, тъй като ако си лабилен, лесно може да бъдеш смазан.
- Държавните киносалони у нас се броят на пръсти. Телевизиите при желание могат да помогнат за представянето на български филми. Но общо взето не е много лесно, след като един филм вече е готов - да стигне до по-широка аудитория...
- Това е болна тема и ще бъде по-добре, ако си замълча. Има механизми, написани в закона, има и органи, които би трябвало да се самосезират. Съжалявам, че не съм милионерско дете, защото ако бях, щях да вложа огромни средства във връщането на независимите кина в България. За съжаление засега това е една огромна несбъдната мечта. Но, както казах по-горе, аз съм инат и се боря докрай.
- Международният студентски филмов фестивал "New Wave" какво значение има за младите, начинаещи автори? Как им помага?
- Много благодаря, че ми задавате този въпрос. Това е още една инициатива, чрез която искам да помагам на прохождащите си колеги. Именно затова фестивалът е студентски и само за късометражни филми. Пътят на всеки творец започва точно от студентските му късометражни филми и именно те са основата, която изгражда един млад автор. Освен това както този, така и всеки фестивал дава възможност да се съпоставиш с работата на колегите си от цял свят и да осмислиш къде се намираш. Често студенти в първи курс си мислят, че ще направят нещо невиждано до момента. Няма как да стане. Всичко е виждано. Просто е поднесено през различна призма. И точно там е индивидуалността на автора. На третото издание на фестивала филмът "Fidelity" на режисьора Илкер Чатак, който получи голямата награда, представя кървавите протести в Турция. Всички гледаме новини и знаем за тези размирици, но той беше съумял да ги представи през живота на едно обикновено семейство. Точно затова филмът има множество награди, сред които "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм на 42-рите годишни студентски награди на Американската академия.
- Работите ли вече върху нова идея/филм или все още се занимавате основно с организацията на представянето на "Падаща звезда" на престижни форуми за независимо кино?
- И двете. Никога не съм спирал да работя. Винаги нещата се презастъпват. Докато си разпространяваш стария филм, работиш по новия. Имаме няколко проекта, отново копродукции като "Падаща звезда", но когато са в по-напреднал етап, ще се видим и пак ще поговорим.

Снимка www.crystal-frame.com