Кой подпали "Черната градина"?

От миналата събота светът се сдоби с още един горещ конфликт. Да се надяваме - за кратко. За пет дни жертвите в него се броят с десетки. Става дума за Нагорни Карабах, който арменци и азери не могат да поделят. Малцина са онези, които си спомнят това име, когато в началото на 90-те години то влизаше в световни новини и когато регионалната война взе над 20 000 жертви, а 100 000 бяха прокудени от родните си места. Оттогава вече 22 години конфликтът кротуваше в списъка на "тлеещите", тъй като светът така и не намира ключ към неговото решение, а враждуващите страни отказват взаимен компромис.
Всички съвременни конфликти започват от болни лидерски геополитически амбиции, които използват за трамплин стари исторически противоречия - понякога съвсем древни, останали като занемарени рани в тъканта на народната памет. До ден днешен в продължение вече на повече от век те най-често кръвопротичат в Близкия изток и за съжаление на Балканите. Вземете картата на бившата Османска империя и върху нея наложете точките на сегашните "тлеещи" и "горящи" конфликти. Ще видите как почти няма място, няма регион, където някога е властвал ятаганът на поробителя, днес да няма войни, или най-малкото вътрешно напрежение. И в тяхното подклаждане винаги пряко или косвено присъства ръката на Анкара. По-скоро - на неоосманиста Таип Ердоган. Именно неговата политика, в открито или прикрито, моментно или трайно единодействие с отделни евроатлантически съюзници води до нестабилност и конфликти. Така той отново превърна днешна Турция в "болния човек на Европа", както някога са наричали Османската империя.
Информациите, които постъпват от Нагорни Карабах, са толкова противоречиви, че е трудно да се очертае обективна картина на бойните действия. Всяко съобщение, излъчено от Ереван, се опровергава от Баку и - обратно. Официален източник на ООН съобщи за 33-ма убити и над 200 ранени. Но ако информациите от арменска и азербайджанска страна се "изтръскат" от пропагандната плява, пейзажът ще изглежда много по-печален.
Конфликтът в "Черната градина" (в превод от турски - кара и бах) е с вековни корени. От древна християнска Армения, през арабските и персийски ханства, османското владичество, до разпадането на Съветския съюз населението там винаги е било смесено, но с подчертано арменско мнозинство. В началото на XIX век Карабах попада в Руската империя, а през 1918 г. новосъздадената Азербайджанска демократична република го присъединява. Претенции има и Арменската република, но с тях никой не се съобразява. През 1921 г. с правата на широка автономия областта със столица Степанакерт е включена в Азербайджанската ССР. През цялата съветска история тревоги в "градината" няма, тъй като в рамките на голямата многонационална държава със силен център противоречията се тушират.
Спокойствието свършва с Горбачовата перестройка, с отслабването на съветската власт в регионите и разпадането на СССР. През 1988 г. парламентът на Нагорнокарабахската автономна област (НКАО) настоява пред Баку и Ереван да бъде присъединена към Армения. Никой не обръща внимание на това искане и в НКАО избухват масови протести. Следва тригодишен период на размирици и напрежение, докато през декември 1991 г. в НКАО организират референдум, на който над 90% от населението гласуват за независимост. Тогава започва и кръвопролитният въоръжен конфликт, продължил до 1994 г. Въпреки че новообявената Нагорнокарабахска република (НКР) не е призната от никого, нейното опълчение е подкрепено както от Ереван, така и от широката арменска диаспора по света. До прекратяване на огъня се стига след дипломатически преговори с усилията на контактна група - Русия, САЩ, Франция, Армения и Азербайджан.
Постигнато е най-важното - страните спират взаимно да се избиват. Основният въпрос за статута на НКР обаче остава висящ. Азербайджан настоява на своята териториална цялост, придобита в съветско време, а арменците в Карабах - за правото си на самоопределение. И двете позиции са равностойно защитени от Устава на ООН. Благодарение на това противоречие днес имаме множество "висящи" и "замразени" конфликти. Красноречив пример са Кипър и т.нар. Севернокипърска турска република.
За днешното раздухване на въглените има разнопосочни мнения. Но онези, които следват логиката на събитията и затова са по-близки до обективната реалност, търсят отговор на въпроса "Кой има интерес?". Повече от очевидно е, че огънят в никакъв случай не грее нито Ереван, нито Баку. Нов конфликт на границите на Русия, в който автоматично ще бъде въвлечена съюзната й Армения, която по договор Москва ще трябва да защитава и където има руска военна база, е повече от опасен. Още повече че също така автоматично Русия ще се изправи срещу близкия си и добронамерен партньор в лицето на азербайджанското правителство на Илхам Алиев. Далечните САЩ в момент на активна фаза на президентска кампания също не са във възторг от размразяването на конфликта, имайки предвид дори само арменското лоби в страната и въобще на Запад.
Затова напълно обясними бяха призивите на Москва и на Вашингтон към незабавно спиране на въоръжените действия. Естествени бяха и усилията на руската дипломация да усмири Баку и Степанакерт. Благодарение на това вчера бе съобщено за постигнато споразумение за прекратяване на огъня. Продължават преговорите за неговото техническо уреждане. В следващите дни предстоят посещения на посредници от ОССЕ в столиците на двете кавказки републики.
Единствена, която през тези дни потриваше ръце край огъня в "Черната градина", бе Анкара. "Карабах трябва да се върне при господаря си", заяви онзи ден Ердоган. Да припомним за зачестилите посещения на Давутоглу в Баку. За щедрата военна помощ за "братски Азербайджан" и постоянно пребиваващите там турски военни инструктори. Вместо "търсете жената", сега все по-често се задава въпросът "търсете тръбата". В случая това е проектът за Транскаспийски газопровод. Известно е, че Алиев има специално отношение към него, с което си навлече гнева и на Ердоган, и на Европа, и на САЩ. От този момент той бе обявен за "диктатор" и започна подготовката на поредната "цветна революция". Преди година такъв революционен опит бе провален в Ереван. Излишен е въпросът кой ги подстрекава и кой има интерес от нестабилност в постсъветското пространство. За съжаление в конфликти с етнически характер като карабахския пътят към мира е дълъг и минава през задължително трайно замразяване.