"Червеният граф" на италианското кино

Соня Александрова
Флоренция, специално за ДУМА

Лукино Висконти - режисьор и сценарист, водеща фигура в културната и артистичната италианска и международна панорама на ХХ век, има през 2016 г. двоен юбилей - 40 години от смъртта, който бе отбелязан на 17 март, и 110 години от рождението му.
Роден в Милано на 2 ноември 1906 г., син на дук, израснал в едно от най-заможните милански благороднически семейства, със собствена ложа в "Скалата", Лукино свири на виолончело, среща се с Джакомо Пучини и Артуро Тосканини, учи езици, ръководи една от най-забележителните конюшни за състезателни коне. Когато фашисткият режим започва да се усеща, родителите решават да го изпратят в Париж. Кинокариерата на Висконти започва там през 1936 г. като асистент-режисьор и костюмист при Жан Реноар ("Тони", "На дъното", "Извънградска разходка"), с когото се запознава чрез стилистката Коко Шанел, с която има интимна връзка. Споделя прогресивното движение на Народния фронт във Франция.
След кратък престой в Холивуд се завръща в Италия през 1939 г. поради смъртта на майка си. Премества се в Рим, влиза в контакт с интелектуалците от списание "Кино", работи като критик, сценарист, есеист. През 1943 г. дебютира с мелодрамата "Натрапчивост", вдъхновена от романа "Пощальонът звъни два пъти". Стилистичната революция на филма поставя началото на неореализма - най-значимото следвоенно течение в киното.
След 8 септември 1943 г. (Италия разтрогва съюза с нацистка Германия - б.а.) Висконти, вече член на комунистическата партия, е принуден да остави киното и се включва в партизанското движение с името Алфредо. В римския си дом приютява и спасява много нелегални. Благодарение на анонимен предател е откаран и измъчван в затвора. Спасява се благодарение на актрисата Мария Денис. Следвоенните икономически трудности на италианското кино го принуждават да се отдаде на театъра. Дебютира забележително с пиесата "Ужасните родители" на приятеля си Жан Кокто. Редица от запомнящи се постановки на Висконти променят из основи италианската сцена и налагат неговата "Компания на младите". С филма си "Земята трепери" (1948), по романа "Семейство Малаволя" на Джовани Верга, се налага като един от основателите на неореализма. Висконти редува своите изяви между театъра, киното и операта (известно е неговото сътрудничество с Мария Калас в "Скалата" и прочутата постановка на "Травиата") и оставя редица шедьоври, които все по-често помиряват критика и публика. "Най-красивата" (1951), по сюжет на знаменития Чезаре Дзаватини, е честен, забавен и горчив автопортрет на киното. Ана Маняни прави една от коронните си роли. Тя е превъплъщение на майките, които с цената на тормоз и грешки, искат да осигурят най-добро бъдеще за децата си. В "Чувство" (1954) Висконти се отдалечава от неореализма, за да даде живот на романтична драма за важен момент от италианската история - през ХІХ век, в последните години от войната за независимостта, графиня изневерява на каузата на патриотите от любов към австрийски войник. Поразява майсторското използване на цвета, вниманието към детайлите, използването на музиката, превъзходните батални сцени и богатството на костюмите.
Висконти екранизира "Гепардът" на Джузепе Томази ди Лампедуза с изключителна техника и естетическа грижа, разсъждава върху миналото и настоящето, върху упадъка на сицилианските благородници. Незабравима остава грандиозната сцена на бала, както и изключителното изпълнение на Бърт Ланкастър - граф Салина, в чийто носталгичен и разрушителен поглед се отразява този на режисьора. Заслужена "Златна палма" в Кан (1963). "В "Гепардът" Висконти искаше на всяка цена да се съберем с Делон, спомня си Кардинале, и ми казваше, че желае да види езика ми, когато се целуваме. Но никога не го направихме, останахме си и досега приятели."
В края на 60-те години Висконти осъществява своята "немска трилогия" "Залезът на боговете" (1969), "Смърт във Венеция" (1971, специална награда в Кан) и "Лудвиг" (1972). Прикован в инвалидна количка след инсулт, снима "Семеен портрет в интериор" (1974), а "Невинният" (1976) излиза след смъртта му.
Погребан е на остров Иския в предпочитаната си лятна вила "Коломбая". Десет години след смъртта му там се ражда идеята тя да бъде отбелязвана. Започват да идват и да разказват за Висконти протагонисти на неговия свят - Ален Делон, Марчело Мастрояни, Хелмут Бергер, Сузо Чеки д'Амико, Франко Дзефирели, Франческо Рози, Джанкарло Меноти. Постепенно обаче вилата запада и дошлите от цял свят почитатели на Висконти (неотдавна са се представили 18 японци) я намират заключена.
Италия отбеляза годишнината от смъртта на Висконти, като пусна на широк екран интегралното и реставрирано копие на "Роко и неговите братя".  Раждането на тази творба ("Сребърен лъв" във Венеция, 1960) е тежко. Във филма, белязал поколения зрители, режисьорът разказва за променящата се Италия в годините на индустриалното развитие и на вътрешната миграция от Юга към Севера. Слага пръст в драмите на дълбоките изменения, започвайки от семейството. "Фелини показва "сладкия живот", аз се връщам да разкажа горчивия живот на хора като Роко", споделя сценаристът-режисьор. В Милано прожекцията на филма е забранена, защото е "неморален и неодобрителен". Продуцентът му Гофредо Ломбардо, след дълги разправии със съдиите, подписва премахването на два кратки, но много важни епизода, драматични моменти от семейната история във филма, без да каже на Висконти. Независимо от успеха сред публика и критика, режисьорът е обвинен в сквернословие, даден под съд и едва след шест години - оправдан окончателно.
Предисловието в новото копие е от Мартин Скорсезе, който поставя "Роко и неговите братя" сред 11-те най-добри италиански филма. "Трябва да призная, казва Скорсезе, че с течение на времето филмите на Висконти стават за мен все по-богати, грандиозни и изненадващи."
Клаудия Кардинале, която играе годеница и после съпруга на най-големия брат на Роко, дойде в Рим, за да представи филма: "Срещата с Лукино за мен беше определяща, защото означаваше наистина да вляза в киното през главния вход. Имаше навика да ми говори само на френски, наричаше ме Клаудина и това много ми харесваше. Бяха ми разказвали толкова неща за неговия характер - че е много суров, най-вече с жените, че може и да е лош. С мен не беше такъв. Моят най-важен спомен е Висконти с мегафон в ръка, който по време на караница във филма крещи: "Не ми убивайте Кардинале"."
Милано отвори вратите си за своя прочут съгражданин, още повече, че действието в първите му филми ("Натрапчивост", "Най-красивата" и "Роко и неговите братя") се развива там. Държавното училище по кино, признато за университет, бе назовано "Лукино Висконти". На официалната церемония по кръщаването, точно в годишнината от смъртта, присъстваха кметът на града и министърът на културата Дарио Франческини.
Със своите верни сътрудници, на първо място между които сценаристката Сузо Чеки д'Амико, Лукино Висконти обединява две епохи - романтизъм и модерност; благодарение на изпълнители като Ален Делон, Дърк Богарт, Хелмут Бергер, Бърт Ланкастър пренаписва отношението режисьор-актьор. Със съучастието на ученици като Франко Дзефирели и Франческо Рози създава двойно наследство - стилистично и тематично, което стига до режисьори от наши дни като Джузепе Торнаторе.
Сприхав господин на снимачната площадка, перфекционист във възстановката на епохата (известни са разказите за педантичността на Висконти, който проверява лично как са сгънати салфетките по масите за бала в "Гепардът"),  измъчен аристократ и убеден комунист, Висконти е неспокойна личност, която обединява всички противоречия и надежди на своето време.
Същото важи и за личния му живот: страст по жени и мъже с открит хомосексуализъм; полемичен огън срещу "паразитите" и любов към миналото; декадентска естетика и оригинално изобретение. Гигант, който съжалява за два филма, бленувани цял живот и ненаправени - "В търсене на изгубеното време" по Марсел Пруст и "Вълшебната планина" по Томас Ман. Неслучайно са два романа - стълбове на европейската мисъл и култура, които Висконти, този истински "червен граф", неуморим новатор, идеолог на най-добрата марксическа култура, почита като неповторим модел.

Лукино Висконти с Клаудия Кардинале и Ален Делон на снимачната площадка на "Гепардът"

Висконти с Бърт Ланкастър