Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

26 Септември 2018 | Сряда
 
вход регистрирай се

На първа страница

Ще избягат ли Балканите от "бурето с барут"?

Опасностите са общи, разделя ни миналото, а не бъдещето, стига да си повярваме, без да се обръщаме назад

Зорница Илиева

16. Май 2016 , брой: 108   1354   0



Тези дни външният ни министър Даниел Митов заяви, че "винаги съм имал ясна позиция къде трябва да върви България във външнополитическата си ориентация" и още "България стои стабилно в региона". Въпросът е дали тази външнополитическа ориентация като цяло е в унисон с националните ни интереси и дали дава гаранции за стабилността на региона в момент, когато геополитиката е толкова променлива, че предизвиква по-скоро обърканост, отколкото сигурност. Още повече, че преди него след заседание на КСНС премиерът ни каза, че "има данни за целенасочено дестабилизиране на страни в региона".
Разбира се, че събитията в Македония, щурмуването на границите й от бежанци в Идомени, както и политическата криза в страната са основание за тревога из целия полуостров. Не само защото Македония е била "ябълка на раздора" в исторически план през целия ХХ век за съседи и велики сили, а защото днес "доста крехката конструкция на Западните Балкани" се намира под напора на силни геополитически ветрове. Именно информациите, че съществуват различни проекти като "Екзодус" или т.нар. "план Сорос", дават основание за изводи, че Балканите ще продължават да бъдат 

поле за "кръстосване на саби"       

между големите геополитически играчи, а те  винаги имат своите маши сред елитите на балканските страни. Това в крайна сметка няма как да не дестабилизира и държавите, и региона. Особено при тези рехави граници, миграционни потоци, изостанали икономики, социални напрежения, корупция, натиск върху медии и липса на възможност за свобода на словото, което неминуемо води до масово недоволство сред гражданите във всички балкански страни и насажда езика на омразата сред всички слоеве на обществото. Често и между самите балкански страни. Сложна както винаги ситуация, която изисква много внимателно вглеждане в процесите, отлична информираност, висок професионализъм и най-вече вярност към интересите на собствената държава.
Ето защо е важно да се гледат "под лупа" и официалните срещи, осъществяващи се между политици от балканските страни, които предвид ситуацията напоследък зачестиха. Когато в началото на месеца външният ни министър гостува на своя колега Миро Ковач в Хърватия, това не е било само за да получи поздравления за новородената си дъщеричка, а за "договорки за засилване на сътрудничеството в Централна и Източна Европа, да координират позициите си в Съвета на министрите на външните работи (FAC), в Европейския съвет и НАТО". И като начало България е "подкрепила хърватското вето над отварянето на глава 23 (правосъдие и човешки права) от преговорите на Сърбия с ЕС". Разбира се, че България не е наложила вето върху отварянето на тази глава, която по принцип върви заедно с глава 24 за върховенството на закона, но колко различно звучат думите на унгарския външен министър Петер Сиярто "Унгария няма да блокира европейската интеграция на Сърбия", което е заявил при посещението си в началото на април в Суботица при среща с Алианса на унгарците във Войводина, Сърбия. В "този непредсказуем свят са необходими стабилни и приятелски отношения на сътрудничество  между Сърбия и Унгария", му отговарят от унгарското малцинство в Сърбия, автономна област Войводина.
Ние не можем да се похвалим с безпроблемни отношения със Сърбия в исторически план, та и до днес. Проблемите с българското малцинство при тези наши съседи, в Западните покрайнини, не са единствени. Наистина е редно тези въпроси да бъдат "изчистени в рамките на  този разговор", но някои изявления на външния ни министър в Загреб не са нищо друго освен сигнал за подкрепа на хърватските усилия "да блокира възможността Сърбия да продължи преговорния процес с ЕС", както се изразява преговарящият с ЕС от сръбска страна Таня Мишчевич. Тя допълва, че "това е погледнато технически, защото формално те не са наложили вето върху нищо, но не дават зелена светлина за тези документи ".
Би трябвало да се припомни, че преговорният процес на Белград с ЕС започна на 21 януари 2014 г., а първите отворени глави (за финансов контрол и отношенията с Косово) са от м. декември 2015 г. Оттогава няма повече отворени глави, а посещението на сръбския премиер Александър Вучич в Косово в началото на април бе съпътствано от бомби и изстрели, когато трябваше да направи обръщение към гражданите на Прищина и Метохия. Но и там той не е пропуснал да каже, че Сърбия няма да признае Косово и ултиматумите, които Прищина поставя във връзка със сръбските  имоти в страната.

Отлагане във времето

Всъщност Косово не е признато и от 5 страни членки на ЕС - Испания, Румъния, Гърция, Кипър и Словения, което не пречи на диалога на Прищина с Брюксел и натиска оттам Белград да "направи болезнени крачки към едно особено деликатно признаване на Косово". Надеждите на Белград за отваряне на нови глави до юни могат и да не се реализират, защото позицията на Хърватия може да забави процеса. Да не говорим, че самият ЕС чрез настоящите си лидери нееднократно напоследък ни информира, че следващото разширяване ще бъде едва към 2020 година.
Всеобщо е мнението, че отношенията между Белград и Загреб са се влошили след идването на власт на новото дясно правителство в Хърватия, чиято реторика преобладаващо е националистическа. Без значение, че премиерът Тихомир Орешкович идва от Канада, етнически хърватин, който е принуден не само бързо да преодолява акцента в родния си език, но и да направи необходимото да измъкне Хърватия от нестихващата рецесия през последните години. В същото време мнението на повечето хърватски медии е, че партията на външния министър Миро Ковач, Хърватски демократичен съюз, е със силен антикомунистически профил, дясна и дори крайна дясно по редица ключови въпроси като събития от миналото, в т.ч. войната при разпада на бивша СФРЮ, което е най-често посочваната причина за нелицеприятни  отношения между сърби и хървати.

Факторът Русия

При срещата на Ковач с нашия външен министър, освен договорки за координация на позициите на европейско ниво и в НАТО, послания са отправени и във връзка с политиката към Сърбия и Русия. Заявена е от двете страни силна подкрепа за процеса на разширяване на ЕС в посока Западните Балкани, но при стриктно спазване на възприетите от Брюксел тежки условия за присъединяване. Именно затова е проявено от наша страна разбиране към претенциите на Хърватия към Сърбия във връзка с т.нар. вето за глава 23. Посланието към Сърбия пък е "колкото по-бързо синхронизира Белград външната си политика с тази на ЕС, толкова повече ще се ускори евроинтеграцията й", т.е. да се въведат санкции срещу Русия. Тук вече има мнение на новия/стар премиер на Сърбия Вучич, който казва, че "това може да стане около 2018 г.", без да уточнява дата. Изказване, което принципно прилича на "дотогава я камилата, я камиларя". А президентът на Сърбия Томислав Николич никак не се притеснява да заяви, че "Европа е необходимото зло и не може да се управлява без сътрудничество с Русия". Той отдавна е убеден, че "ние се намираме в Европа, заобиколени сме от ЕС, а от Втората световна война Европа чрез различни влияния се намесва в делата ни". За него спокойно може да се каже, че е русофил в пълния смисъл на думата.
Сърбия, независимо от проведените наскоро извънредни парламентарни избори и потвърждаване на водещите позиции на партията на премиера Вучич, остава вярна на идеята членство в ЕС при запазване приятелските отношения с Москва, т.е. "и вълкът сит, и агнето цяло". Не бива обаче да се мисли, че премиерът Вучич е "човекът на Москва" на Балканите. Напротив, той е убедено ориентиран на Запад, към Европа, независимо че е бил член и на партията на Шешел, Сръбската радикална партия, но съумява да лъкатуши, да води гъвкава политика, и това го прави удобен за европейските политици на този етап. Разбира се, и защото приема всички европейски условия, без да стига до крайност. Защото сръбското общество като цяло си остава привърженик на политиката за съюзнически, приятелски отношения с Москва.
Путин направи 4 срещи със сръбските лидери, наскоро Медведев беше в Белград, а руските инвестиции в страната са достатъчно много, за да дават повече от глътка въздух за изостаналата икономика. Известно е, че икономическата ситуация в страната е драматична и има почва за социалното недоволство, което би могло да се изрази в демонстрации и протести. Но с извънредните избори Вучич осигури политическо спокойствие, независимо че изгуби места в парламента при класиране на неговата Сръбска прогресивна партия на първо място. Ще се наложи да управлява с широка коалиция, което означава да раздава места и на партньори. Един вид да търгува постове. На Балканите често се случват подобни ситуации, когато управляваща партия губи "реална представа за политическата атмосфера и не чува гласа на избирателите". 
Медиите в Сърбия пишат, че сигурно Вучич ще смени Сръбската социалистическа партия с нов партньор в стремеж да подобри имиджа, защото изборите не оправдаха надеждите му за абсолютно мнозинство. Може да се каже и че неговата партия "не издържа изпита" с насрочването на извънредни избори и трасира път за все по-често провеждане на извънредни избори. В тази объркана ситуация в Белград, когато и външният натиск си е постоянно явление, и дрязгите между политици и експерти за пътя, по който трябва да върви страната, не стихват, някак се забравя, че Вучич има и своите постижения, независимо че реформите му са болезнени за обществото. Дори само ситуацията с бежанците е достатъчна, за да се каже, че той има капацитет да намира изход от сложни ситуации. Но всеобщо е мнението, че повече няма да има сили да продължи в посока към ЕС, и то заедно с трудни за сърбите промени. Вярата, че премиерът знае какво прави и ще спаси Сърбия, постепенно ще изтлява. Поне такива са настроенията в Белград, и то без да се отдава значение на изявите на неговите политически противници. А те не са малко. Някои от тях и бивши съпартийци.
Ако се върнем към отношенията Сърбия/Хърватия, които са част от балканския пейзаж, би трябвало да се подчертае, че Сърбия е убедена, че чрез изявленията за ветото Хърватия се опитва да издейства отстъпки от страна на Белград по двустранни въпроси. Най-маловажните от които са настояванията за възможността хървати да получат места в парламента, въпреки че те са по-малко от 1% от гражданите на Сърбия. Докато сръбското малцинство в Хърватия се оплаква от заплахи и тормоз, който според тях се толерира от властите в Загреб. От своя страна управляващите в Хърватия не успяха да скрият шока и недоумението си от решението на Международния съд в Хага да обяви за невинен Воислав Шешел, признаван за идеолог на мечтите за "Велика Сърбия", който впоследствие успя да влезе начело на своята Сръбска радикална партия в парламента на Сърбия при неотдавна преминалите извънредни парламентарни избори. Казва се, че оправданието на Шешел е един от редките случаи, които са успели да обединят хърватите като реакция. Разбира се, за хърватите Шешел е престъпник, защото е участвал в насилствени действия в онази война през 90-те години на ХХ век, която смрази за дълго двата народа. Но и престъпления, извършени от хърватите при операция "Буря", с която Хърватия възстанови своята цялост през 1995г., не само не са наказани, но и се споменават от сърбите и политическите им лидери и до днес.
Трудно могат да се приемат от сърбите факти като възстановяването на лозунги от типа на "Готови за родината", които са били усташки и днес засилват чувства като омраза и неприязън. Те звучат най-често на футболни мачове, но по улиците на хърватските градове могат да се срещнат и облечени в черни дрехи радикали, които възраждат спомени за минало и неразчистени сметки. Полезните ходове са трудни и често неразбрани. Въпросът е дали България съумява да стои       

"на една ръка разстояние"             

при такива нерешени ситуации, стари настроения на нов глас и дали това има общо с нашите интереси. Защото ние си имаме нашия болезнен проблем с Белград и той се отнася преди всичко до нашето малцинство в Сърбия, което се намира в най-неразвитата част на страната и страда от десетилетия от безработица, натиск и нерешени социални проблеми. Това са наши хора и не е достатъчно само да им даваме българско гражданство и европейски паспорти. Защото те по-често се използват, за да заминават българите от Западните покрайнини в Европа и така обезлюдяват нашите исторически територии. А те са част от нас и са живи, и важни за българщината само ако там има българи. По празници някои наши политици носят буквари за децата в Западните покрайнини, но дали там ще останат деца, за да учат на български, и дали им се дава тази възможност? А какво става с нашите черкви в тези райони? Може би в тази връзка от наша страна би било приемливо да кажем наистина на Белград нещо като "Вашият път за Европа минава през България", но да го направим така, че да не породи чувство на омраза или желания за възраждане на стари болки и недоразумения. Имали сме ги, но днес времената са други и на практика страните на Балканите са силно зависими едни от други, ако искат, разбира се, да оцелеят като регион и в тези държавни граници.
Само миграционната криза, опасенията от чужд натиск и влияния, разрастването на опасността от терористични атаки и етнорелигиозните противоречия са достатъчни, за да се търси консенсус и да се правят компромиси, ако искаме да ни има и в бъдеще. Защото съществува опасност да ни направят и буферна зона за онези мигранти, които Европа вече не иска. Едва ли "и сам воинът е воин" може да носи позитиви на днешно време. Ако не става като при "Вишеградската четворка", може би си заслужава поне да се подкрепяме като нея. Определено ще има полза. Опасностите са общи, миналото ни разделя, не бъдещето. Остава и да си повярваме, без да се обръщаме назад.

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"