А сега накъде?

Деинституционализация. Тази крилата дума обикаля социалната ни сфера като заклинание и тутакси щом се появи нов министър, избуява наново. А тя, думата, ще рече грижа за извеждането на децата от онези омразни домове, дамгосани като отживелица на другата държава от близкото минало, която нарушавала безнаказано правата на децата, като ги вземала под своя закрила. Сега изискванията са други - демократични и по-европейски, затова не може да има домове за сираци и децата трябва да се преместят другаде.
Къде обаче? Обратно в кочинката, от която са тръгнали, при бедните си родители или близки, които не искат и да чуят за тях? Лесно е да се позовеш на конвенции и стратегии, трудно е да работиш за интереса на децата. Българските. В страна, където благосъстоянието и на "нормалните" е под голям въпрос. Където липсват нужните услуги и алтернативни форми за подкрепа на родителите в техните отговорности. Където здравеопазването е далеч от модерната грижа за болните и бедни наследници със специални потребности. Където образованието няма капацитет и ресурси да подкрепи нуждите на всяко дете поотделно, а социалното подпомагане не отчита кого и как най-добре да подпомогне.
Пари по оперативни програми все още се намират и това дава самочувствие на управляващите да твърдят, че нещата са под контрол. Тук-таме се изгражда и по някое жилище за децата, извадени от домовете. Но това не стига. Къде са жилищата за тях, има ли приемни родители, какво става, когато парите от програмите свършат? И сега от детските домове възпитаници влизат направо в домове за възрастни. Ако има място. Защото и тук принципът парите да следват преместването на децата и тяхното социализиране не важи. Нов стандарт и нови услуги за всяко дете обещава сегашният министър на труда и социалната политика. Щели да потекат инвестиции в инфраструктура и подготовка на персонал. Дори и да стане, кога ще е? А дотогава колко още деца без родители ще се питат: а сега накъде?