Колко ни струва нарушаването на човешките права

България е правова държава. Пише го в чл. 4 на Конституцията. Така ли е обаче? Не е нужно да четем мониторинговите доклади на Европейската комисия, за да установим, че нещо не е наред. Усещаме го всеки ден и без да ни го натякват от Брюксел. Примерите с "оперативно интересни" и "известни на полицията" лица с висящи производства не са един или два и не са от днес. На затворници, "излежаващи" присъди в луксозни болнични заведения, на общински и държавни служители, демонстриращи неприличен лукс спрямо размера на доходите си, на прокурори, използвани за справяне с бизнес конкуренти, на съдии, протакащи наказателни дела с години. Има и още. Извършване на обиски и изземвания без съдебна заповед, несъразмерна употреба на сила от полицията при арести, публични изказвания на политици, с които се внушава виновност на задържаните лица, преди съдът да се е произнесъл.
Не е правова онази държава, пише Димитър Радев в книгата си "Правни основи на демокрацията", която "се е постарала единствено да приеме съответните закони, но не е създала условия за тяхното неотменимо и безпрекословно спазване и изпълнение". Това е един от основните ни проблеми. Закони имаме, и то нелоши. Така твърдят юристи. Проблемът е в тяхното селективно прилагане или дори в неприлагането им. Това създава в българските граждани

усещане за двойни стандарти

и наличие на привилегирован статут за лица, поставени над закона със съдействието на институции, призвани да го прилагат. Неслучайно в съвременния градски фолклор присъства виц за българското правосъдие, според който то било четириинстанционно. На първа инстанция подсъдимият получава ефективна присъда. На втора - присъдата се заменя с условна. На трета - подсъдимият е оправдан и чист като сълза. Четвърта инстанция е Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ), който осъжда България за нарушени негови права, след което данъкоплатците солидарно плащаме присъденото му обезщетение.
От справка, поискана от ДУМА по Закона за достъп до обществена информация от Министерството на правосъдието, става ясно, че от 1992 г., откакто страната ни е подписала Европейската конвенция за правата на човека, България е осъдена в ЕСПЧ по 545 дела. Сумата, изплатена по тях към края на 2015 г., е 12 425 000 лв. или

средно по 828 333 лв. годишно

Всеки български гражданин, независимо от възрастта, образованието, пола и вероизповеданието си, до момента е "платил" по 1,69 лв. обезщетения, присъдени на потърпевши и недоволни от правосъдието или от органи на държавната власт в страната. 
На 14 май т.г. в Народното събрание е депозиран Третият годишен доклад за изпълнение на решенията на ЕСПЧ по дела срещу България. Документът още не е стигнал до пленарна зала. Според записаното в него страната ни е на седмо място с 28 решения, установяващи поне едно нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. Пред нас са Русия (109), Турция (79), Румъния (72), Украйна (50), Гърция (43), Унгария (42). Ние обаче сме на първо място по нарушения на най-съществените права, гарантирани в чл. 2 и чл. 3 - забраната за нечовешко и унизително отношение и наказание и

липсата на ефективно разследване

в тези случаи, както и в случаи на смърт - общо 17 за годината. Следват нарушения на правото на ефективно вътрешноправно средство за защита (9), правото на мирно ползване на собствеността (5), правото на справедлив съдебен процес (5) и др. По брой висящи дела България е на 16-о място със 794 жалби.
Най-сериозните проблеми, констатирани в осъдителните решения на ЕСПЧ, които присъстват и в докладите за 2013 и 2014 г., са няколко. Сред тях - пренаселеност и лоши условия в местата за лишаване от свобода; недостатъци на провежданите разследвания при случаи на смърт и нечовешко отношение; нарушения на правото на живот и забраната за изтезания; унизително отношение (емблематично е делото "С.З. срещу България", виж каре); наказателноправни проблеми, сред които незаконно претърсване, изземване и разпореждане с веществени доказателства; реституция и други вещноправни въпроси, при които органи на изпълнителната власт забавят или не изпълняват съдебни решения с години (показателно е делото "Братанова срещу България", виж каре).
Специално място е отделено на казусите с разрушаване на незаконни постройки в с. Гърмен, Варна и Пещера. ЕСПЧ счита, че приложената мярка е непропорционална, тъй като ситуацията е ескалирала десетилетия. Властите са си затваряли очите, с което на практика са поощрили противоправното поведение.
От публикувания бюлетин с решения на ЕСПЧ по дела срещу България за периода януари-март 2016 г. става ясно, че към сумата от 12 425 000 лв. се

добавят нови 350 385 лв.

присъдени обезщетения. За пръв път се появяват и нарушения на чл. 6, §2 от конвенцията, третиращ презумпцията за невинност, породени от изказвания на министъра на вътрешните работи, тогава Цветан Цветанов, пред медии, внушаващи, че жалбоподателите са виновни, преди съдът да се е произнесъл (дела "Алексей Петров срещу България", "Стоянов и други срещу България", "Петров и Иванова срещу България"). Присъдените обезщетения и разходи по тях са в размер на 109 703,26 евро или 214 561 лв. Тях също ще платим ние, макар виновниците за осъдителните присъди да са ясно посочени не само тук (министърът на вътрешните работи), а и в примера "Братанова срещу България" (кмет на община). 
Възмутително е, че и до момента държавата плаща с лека ръка обезщетенията от бюджета, а

не предявява регресен иск

към виновните за осъждането ни, въпреки че Законът за отговорността на държавата и общините за вреди допуска търсенето на отговорност. Що се отнася до отговорността на съдии за осъдителните решения в ЕСПЧ, България е една от страните, наред с Германия, Италия, Норвегия, Чехия, Швеция, Испания, които допускат търсенето на такава (чл. 132 на Конституцията). Публикувано тези дни решение на Венецианската комисия, изготвено по повод питане от Конституционния съд на Молдова, гласи, че търсенето на индивидуална отговорност от съдиите за постановени решения на национално ниво, довели до последващо осъждане в ЕСПЧ, принципно е допустимо, но в съдебен процес следва да бъде доказано наличието на умисъл в действията или бездействията на магистратите. Крайно време е за сериозен и широк дебат по темата, не само в рамките на отговорността на съдиите. Несанкционираното поведение на общински чиновници, дръзнали да не изпълнят съдебно решение, на полицейски служители, превишили правомощията си, и на политици, чиито думи "тичат" преди мислите им, от прецедент се трансформира в норма. Което означава, че осъдителните присъди ще продължават да ни засипват.
    

"С.З. срещу България"

Решение от 3 март 2015 г. 
Фактите: На 19 септември 1999 г. С.З. (тогава на 22 г.) отпътува от София за Благоевград с двама младежи. По време на пътуването те й казват, че възнамеряват да я "продадат" като проститутка. С.З. е отведена в апартамент, задържана против волята й, като преди да избяга, многократно е бита и изнасилвана от няколко мъже в продължение на 48 часа. При първото й изслушване от полицията се опитва да се хвърли през прозореца. При образуваното наказателно производство С.З. разпознава двама от нападателите, както и двама полицейски служители, за които се твърдяло, че нападателите са разговаряли с тях, преди да я задържат. С.З. твърди, че те са част от организирана престъпна група за трафик на хора. Наказателното производство е връщано четири пъти за доразследване заради допуснати процесуално-следствени нарушения. През 2007 г. в Благоевградския районен съд е внесен обвинителен акт срещу 7 лица. С присъда от март 2012 г. петима от подсъдимите са признати за виновни. По отношение на другите двама - единият е признат за невинен, а за другия производството е прекратено поради изтекла давност. През февруари 2014 г. по отношение на още един от подсъдимите е прекратено производството поради изтичане на давността, а наложените наказания на част от останалите подсъдими били намалени.
Присъдено обезщетение: 15 000 евро и 2500 евро разноски.


"Братанова срещу България"

Решение от 9 юни 2015 г.
Нарушение на чл. 5 §1 от конвенцията - правото на достъп до съд.
Фактите: През 1992 г. жалбоподателката иска да й бъде възстановено право на собственост върху притежавана от нейната майка земя, която през 1952 г. била национализирана и впоследствие включена в границите на урбанизираната територия на СО, район Банкя. През 1994 г. поземлената комисия в Банкя посочила, че процедурата може да бъде продължена само ако й се представят скица на имота и удостоверение, че той не е застроен. Жалбоподателката твърди, че кметът на Банкя умишлено отказвал да ги издаде. След обжалване от нейна страна административните съдилища наредили на кмета в рамките на един месец да издаде скицата и удостоверението. Въпреки това през 2014 г., 5 години по-късно, документите не били издадени. Жалбата е срещу отказ на кмета да изпълни решение на Административния съд София-град от 9 януари 2009 г.
Присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 3600 евро и 1139 евро за разходи и разноски.