В количка при Дисни

През 1994 г. когато видях, че около 1/3 от възрастните посетители на Уолт Дисни в Орландо са на инвалидни колички и дишат с кислородни апарати, завист мe обзе. Но, рекох си, скоро и в България хората с увреждания ще могат свободно да се движат и да се забавляват. През 2012 г. попаднах в същия увеселителен парк, видях същата картина, но се улових в безнадеждност. Защото след 18 години българските инвалиди все още не се виждаха на улицата, камо ли на забавления. Днес те все още не могат дори на работа да ходят. Не защото си нямат необходимите професионални умения, а защото нямат достъпна среда (празен израз, многократно и безсмислено употребяван от чиновниците). Някой виждал ли е човек в количка в обществения транспорт, въпреки широко рекламираните "съоръжения за достъп"? Само 10% от хората, спечелили конкурс в администрацията, са започнали работа, а останалите просто не е имало как да стигнат до работното си място! А как през 21 век се придвижват децата с увреждания? Имат ли шанса да получат образование или заради увреждането си и липсата на шанс да се придвижат до училище, животът им се обръща на 180 градуса? Има ли поне един политик или държавник, на когото да му е поне малко гадно от това?
Държавата най-нагло казва на тези хора в очите: "Всеки да се оправя, както може". А после се бие в гърдите, че дала 52 млн. лв. за инвалидни колички и слухови апарати. При тези пари излиза, че всеки един на 7-8 български граждани е с протеза на крайник! С такава "статистика" България май наистина може да стане първенец по грижа за хората с увреждания.
А дали властите, които представляват тази уж цивилизована държава, си дават сметка какво коства на българския инвалид да живее по-зле и от затворник? Едва ли, щом той все още гледа слънцето само през стъклото на прозореца.