Днес е времето на мрака

Георги Карауланов е роден на 4 декември 1933 г. в гр. Средец, Бургаска област, в бедно многодетно семейство (четирима братя и две сестри). От малък помага на баща си в коларо-железарската му дейност. През 1947-1949 г. учи в училище за трудови резерви и започва работа във фабрика "Верига" - Бургас. През 1950-1953 г. е бригадир в Националната младежка бригада в Димитровград, след което остава на работа в Химкомбината. След казармата е наново на работа в "Марица-Изток", където ръководи младежка бригада за изработка и монтаж на метални конструкции. От 1961 до 1974 г. е на работа в МК "Кремиковци", където като ръководител на бригада участва в строежа на Завода за строителни конструкции, Топлоелектрическата централа, Коксохимическия завод и други обекти, а по-късно е назначен и за директор на Завода за строителни конструкции. От 1974 до 1990 г. е секретар на Централния съвет на Българските професионални съюзи.
Въпреки понапредналата си възраст и някои болежки, Карауланов продължава да е верен на труда и да поддържа жива народната памет. Доказателство са книгите му "Пълно за празно" (2015), "Кръвна група" (1982), "Зърно и плява" (2006) и "Чаша носталгия" (2010). Тези книги, съдържащи предимно кратки разкази, са своеобразен летопис за градежа на една нова държава; за мечтите, устрема и духовността на нейните строители; за излъганите надежди и несбъднати мечти; за бунта срещу разграбването на това, което те са сътворили. В тях прозира и онази сплав от добродетели, която го прави лидер в осъществяването на общите цели, мечти и стремежи на хората, с които е живял и е работил и за добруването на които е посветил своя живот и трудова дейност.
За младите, които не го познават, е и днешното интервю.


"Не се променят само боговете и идиотите"


- Кой е днес Георги Карауланов, Героят на социалистическия труд, след като бе построена и след това разграбена България?
- Значи, иска се от индивида да сравни себе си как изглежда на фона на две епохи, които са го белязали и моделирали да бъде такъв или инакъв. Навремето дякон Василий сподели, че времето е в нас и ние сме във времето, че взаимно си влияем и променяме. Не се променят само боговете и идиотите. Епохата, когато се наливаха основите, бе белязана с труд, с усилен труд, който даряваше човека с гордостта, че е човек, защото оставяше след себе си материални и духовни ценности. Създаваше национално богатство. Аз бях един от тия хора. Имах здраво тяло и здрав дух. Обичах умората от труда и имах приказен сън.
Днес е времето на мрака. Мачка душата ми разрухата, която търпя заедно с народа.  Вандалите не са успели да нанесат такива рани на Рим, както родните бабаити тук. В селата - страх и безчестие. В градовете - срината промишленост и всекидневни убийства. Държавата продадена. Герои са мутрите, силиконовите безброй бездарни "звезди" и крадците на едро. Аз не съм в тяхната компания. Сега съм немощен, безсънен и страдащ. Погромът роди гняв, той се напластява в душите ни и не се забравя. Боли.
- Бяхте на честване в Димитровград, градът на едно поколение строители на България, какви чувства ви вълнуваха?
- При пътуването нататък си спомних първото ми отиване в Димитровград (тогава още беше с. Раковски), пътувахме доброволци да строим нов град. Бяхме млади хора от Бургаска област, натоварени в пет-шест конски вагона. Изпращаха ни с духовата музика на града. А ние, бригадирите, с ентусиазма си подгонихме влака с бодри тогавашни песни. Усещах как душата ми пееше от радост, защото новото време обещаваше нов живот, неживян още. Сега отивах с някаква неописуема тъга. Навремето в селцето имаше една фабрика, сезонно правеше консерви от домати, а след като напуснах, там бяхме построили електроцентрала, циментов завод, химически комбинат, мощно селско предприятие, разви се минното дело и строителният отрасъл, средни училища и детски градини готвеха достойни хора на Родината. Какво заварих? Грейнали от радост и сълзи очите на моите другари. Те ме питаха защо допуснахме уроди да безчинстват във властта. Аз изглеждах гузен пред тях. Нашия труд бе погребан. Само ние останахме от опечалените и още чакаме отговор. Защо?
- Като човек с будна гражданска съвест, как мислите, накъде върви светът след атентатите и самоубийствените изстъпления?
- Отговорът на този въпрос е непосилен за мен. Преди години, където живеех, нощем хиляди пеперудки танцуваха до изнемога около уличната лампа на електрическия стълб, който бе срещу прозореца ни. Сутринта, когато отивах на работа, спирах да гледам как целият облак танцуващи нощес живинки бяха покрили с мъртвите си тела земята под осветителното тяло. Дълго се питах защо танцът на тези мушици завършва със смърт! Дали това не бе благодарствен ритуал за изпълнения дълг на този животински вид към дарения им от твореца живот. Може би!
Наскоро чух едно сравнение как върхушката на една партия се спасила от съд и позор, като използвала опита от трагедията на "Титаник". Тогава командващите заключили бедните пътници от трета класа в трюмовете на потъващия гигант, за да има спасителни лодки за тарикатите...
И понеже събитията в света сочат познати действия от познати лица, аз виждам света запътен доброволно към трета класа в хамбарите на "Титаник". Еднодневките са щастливи. Блазе им. Те не умеят да се защитават, не знам защо.
- Къде е България сред тази картина?
- Веднъж влязох за подпис при началника. Той бе втренчен в нов часовник, току-що купен за подарък. Изправен до него, чаках да му мине унесът и да ме забележи. Тогава попитах какво го е така впечатлило? Той още не бе се върнал отнякъде и като в просъница каза: "Гледах часовника как премята времето." Взех подписа и си тръгнах гузен, защото прекъснах видението, което не при всеки човек идва.
Доста време след този случай ми се щеше, макар и в несвяст, да попитам този, който премята времето след освобождението у нас, защо така бездарно е курдисвал нашата история, че сме патили от продажни царе и министри. То не бяха една или две национални катастрофи, то не бяха териториални загуби, то не бяха харизани богатства на Кобургготите. Днескашният погром няма равен в кратката ни история. Изводът за мен е, че общество, което толерира кражбите, убийствата, разврата и лъжата, това общество ще затрие народа, езика и вярата му. Това зло предстои да се извърши и няма кой да го спре!                
- Някога нямаше сила, която да ви накара да кажете на черното бяло или да замълчите пред несправедливостта. А днес?
- И тогава, и днес аз се боя да произнасям публично присъда за някое събитие дали то е справедливо или не. Имало е случаи да греша в преценките си, за което дълбоко съжалявам впоследствие, когато реалността ме сложи на местото ми. Не знам дали това чувство за  справедливост е вродено у човека или се възпитава. Боравенето с това понятие най-често е трудна работа в съдилищата, случаите там на грешки в присъдите понякога са фатални. С моите осъждания имах чувството, че си пазя ръцете чисти. Бях горд, когато въставах срещу терора в различните му форми. Особено когато той засягаше невинен човек. Защо постъпвах така и аз не знам, но изпитвах облекчение на душата и ми бе леко да ходя. Та и тогава, и сега, нито нравите, нито "козината" съм си сменил. Не съм се страхувал от засегнатите, защото бях справедлив при избраната за случая позиция, която устоявах.
- Книгите ви са своеобразен летопис за подем и погром в последните десетилетия в Отечеството ни. За кое най-много ви боли, че гневно се провиквате: "Грабете, не остана! Даваме я бадева честта на един народ. Ей тъй, пълно за празно!..."
- Ето картината: съсипани са селото и поминъкът на селянина. Гавра от мошеници и крадци с душите на най-работливите хора, които неведнъж спасяваха от гибел Отечеството ни. Напълно разрушена промишленост. Наука, култура и здравеопазване се разиграват на хазарт от печени властници от високите етажи на властта. Нечувана безработица носи мизерии, болести и човешка развала. При разцвет на бандитизма, на разврата, на силиконовите "звезди" от фолка, важна роля се играе от продажните управници, а картината няма да е пълна без Арлекино на върха на пирамидата. Нима тая картина не може да намокри от жалост очите на хората, които така коварно бяха измамени. В нашия случай е измамен един народ, на когото ограбиха чрез финансови машинации парите до стотинка. Отнеха му препитанието, прогониха децата му извън България. И няма виновни, а светата християнска църква отвори сергии в храмовете и няма кой да защити народа ни. Чува ли бог воплите на измамените?
- Истината е олтарът, пред който сте се молели винаги. Истината днес?
- Вярвам си спомняте спора от далечното минало, когато трябвало да отсъдят чашата до половината пълна ли е или до половината е празна. За истината най-добре е да се споменава с добро или с нищо (както за умрелия). Истината философите причисляват към относителните понятия. Тя трябва да се използва в речта само когато е безспорна. Например че Париж е във Франция. Аз помня когато ми внушаваха, че бебетата ги донася щъркелът, а като поотраснах, разбрах, че са ме лъгали. Истината има едно свойство, че изгаря душата на човека, когато той срещне действие, при което умишлено или от незнание изтезават истината, като я насилват да служи на гнусни интереси. Ето тогава тръгвам като Дон Кихот на бой за защита на истината. Тя, Истината, не се открива лесно. Особено избягва пенсионерите. Те вече са без Санчо Панса и Росинант. А днес от това гнусно общество Истината е позната като банкнота от 2 лв., използва се за гнусни финансови операции. За по-сигурно потърсете съдебната система, която освободи от вина Митьо Очите...