Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Септември 2018 | Неделя
 
вход регистрирай се

Общество

Всъщност защо?

Зорница Илиева

6. Август 2016 , брой: 178   860   0



Преди няколко години, точно когато г-жа Ирина Бокова спечели втория си мандат за генерален директор на ЮНЕСКО, пътувахме с малък туристически автобус към едни от индианските пирамиди около Мексико сити. Половината от групата бяха бразилци, 4-ма аржентинци, канадци, американци и дори 2-ма журналисти от Австралия. Ние, като единствени европейци, бяхме разглеждани като екзотика. Младото семейство бразилци до нас, младоженци, не спираха да разпитват и да задават въпроси, които ни изглеждаха дори наивни. Някак изведнъж решихме да спрем потока от думи, като ги осведомихме, че сме почти роднини, защото тяхната президентка (тогава) е с български корени, и за наша изненада те не само знаеха, но и възторжено ни приветстваха (нас!) за качествените гени на Дилма Русеф.
Цялата туристическа група следеше разговора и не пропускаше възклицания и коментари. Следващият въпрос беше какви са другите ни постижения на световен терен, и ние без много да се замисляме, посочихме факта, че г-жа Бокова е генерален секретар на ЮНЕСКО. Сипят се въпроси от рода на "ама наистина ли, как го правите, казвате, че сте малък народ, а имате българка на такава позиция, как сме пропуснали да научим това" и т.н., а другите спътници започнаха да ни приветстват така, сякаш ние сме генералните директори.
Поизпъчихме гърди и заобяснявахме, че това е втори мандат, че страната ни има полза от тази позиция, и дори за миг не се сетихме тогава, че никой не ни попита лява или дясна е, каква е партийната й принадлежност, къде е учила и каква е била преди този пост. Те се впечатлиха от факта, че е българка, че е европейка, и се съгласиха с нас, че е била полезна кариерата й на дипломат.
Журналистите от Австралия проявиха интерес дали ще може да се вземе интервю с нея, ако се обърнат към ЮНЕСКО, и ние, без да се замисляме, ги убедихме, че няма проблем, че българите сме широко скроени и никога няма да се отнесем с пренебрежение към подобна молба, особено от Австралия. Смях, закачки, долавя се лека завист, че "имате с какво да се хвалите", но всички знаеха къде е България и че е в ЕС. Въобще туристи на ниво и всички влюбени в Мексико.

Случката е забравена до деня, в който медиите ни гръмнаха с онова писмо-донос относно кандидатурата на г-жа Бокова за генерален секретар на ООН. Има значение кой стои зад този акт, но болката по-скоро е защо си го причиняваме със съдействието си ние, българите, сами. За редовите граждани по света тя е само българка, тя е кандидат на България и всичко друго е "попара, която сами си дробим у дома". Че се мразим взаимно не е откритие с днешна дата. Че завистта ни е национална черта, го е казал един ценен класик. Че в исторически план предатели е имало и сред българите, си го знаем и без чужда помощ. Но да стигнем до положение да се оплюваме по недостоен начин в навечерието на важен световен избор, и то с претенцията, че защитаваме кауза, е най-малкото недалновидност с неизличими последици.
Кога друг път ще имаме подобна възможност? И дали ще имаме личности, които можем да номинираме в ситуацията на непрекъснат поток за износ на младите по всички световни дестинации? Без значение, че може резултатът от предстоящия избор да не е в полза на България. Кой печели от това поредно разделение в обществото ни и чии интереси обслужва? На лицата, които са убедени, че антикомунизмът е градивната философия на нашето време? Вижте биографиите на повечето днешни водещи западноевропейски политици и се убедете, че те са били леви, някои откровени комунисти, други членове на терористични формирования (преди години така определяни, справка например ИРА) и това не им пречи днес да отстояват национални интереси, да участват в управления, които следват десни политики, да редят европейските дела и никой да не им размахва пръст за това. Гражданският гняв е заради политики, които загърбват социални права, които не гарантират сигурност и стабилност, не се справят с терора по европейските градове и не осигуряват справедливост, а не дали са такива или онакива и кои са родителите им. Тези въпроси са за жълтите медии и няма читав гражданин, който да ги приема насериозно.
Тогава защо? Заради принципа "не е важно на мен да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле"? Докога? Ще могат ли да запеят отново "Вдигни очи..."? Не е и необходимо да се споменава за 30-те сребърника. Някои живеят само "за името красно", а те за какво?  

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"