Чувствам се предадена от държавата си

Симона Лазарова е родена на 17 юли 1991 г. във Велико Търново. Средното си образование е завършила в езиковата гимназия "Проф. Д-р Асен Златаров" с интензивно изучаване на немски и руски език. Завършила е ВТУ "Св.св. Кирил и Методий" със специалност преводач с немски (икономически профил) и руски език (приложна лингвистика). Има и сертификат от Московския университет за владеене на руски език.

"Българският народ не е слаб, гербът ни е лъв. Все някога ще се събуди и ще се спре цялата тази разсипия"

- Симона, какво ви накара да напуснете България?
- В началото на тази година завърших висшето си образование. Успешно се дипломирах във Великотърновския университет "Св.св. Кирил и Методий" със специалност приложна лингвистика с немски и руски език. Отделно владея и английски език. Докато бях студентка, почти през цялото си следване работих, защото исках да бъда независима и да не натоварвам бюджета в семейството ми. Но след като завърших, се сблъсках с реалния живот. Защото да работиш каквото и да е, докато учиш е едно, но да не можеш да се развиваш в областта, в която си се обучавал толкова години - друго. Подавах документи за работа в много фирми, не само в моя град, но и в други, по-големи, но за съжаление без успех. В България са много малко местата, където можеш да започнеш работа без връзки. Всеки работодател предпочита хора с опит и никой не дава шанс на младите, които току-що са завършили.
Баща ми работи в същата фирма в Англия, в която работя аз в момента. Той е там от 4 години. Той ми даде контактите на директора на компанията, аз му се обадих и, общо взето, след седмица трябваше да започна работа там. Всичко стана невероятно бързо. Без да се замислям, хванах самолета и вече почти половин година живея и работя в Обединеното Кралство.
Още преди да замина, докато уговаряхме условията, при които ще започна работа там, ми направи много силно впечатление, че ми беше предложена длъжността "Ръководител на техническия отдел", за което по принцип се изисква подходящо образование, както и стаж в тази област. Даден ми беше шанс, който в България едва ли някой щеше да ми даде.
 - Значи ли това, че сте песимистка относно перспективата младите българи да могат да се реализират у нас? Какво им пречи?
- Не, не съм песимист. За съжаление съм реалист. В България стана много трудно. Почти всяко второ домакинство изплаща кредит, хората нямат финансови възможности, възрастните хора едвам кретат с минималните си пенсии. А какво остава за нас младите? Политиците грабят държавата с пълна сила, никой не спазва законите, всеки прави каквото си иска. Икономиката е на нула, инвеститорите бягат от страната, освен това се теглят и някакви безумни заеми. И с всеки ден затъваме. От което, естествено, страда и бизнесът. За младите хора, които са квалифицирани (без значение в каква област), им се предлага работа за по 500-600 лв. в по-малките градове, което по никакъв начин не ги стимулира. Имам много приятели и познати, които бяха точно като мен. Образоваха се, но не получиха нужното, не бяха оценени и отидоха в чужбина. Защото за другите държави ние сме готов продукт и ни възприемат като ценни кадри. Ние сме един инструмент, с който се подпомага и развива икономиката на чуждите страни. Според мен проблемът се корени в това, че никой от управниците ни не си дава сметка, че тази гавра с хората и респективно с държавата гони младите.
Аз лично се почувствах предадена от собствената си държава! Или по-скоро от управниците ни, които предадоха държавата и се подиграха с нея.
- Какво не ви харесваше в България и какво не ви харесва в Англия?
- България е и винаги ще си остане моята родина. Дори ми се насълзяват очите, докато премислям как трябва да отговоря на този въпрос. Но не ми харесва това, че хората са се озлобили. Не ми харесва беззаконието. Не ми харесва огромната комерсализация и простотия, която ни е заляла. Не ми харесва, че като убиеш, ти дават "условна". Не ми харесва, че като имаш пари, всичко ти е позволено. Не ми харесва, че хората не се усмихват, а са вглъбени в поредните сметки, които нямат пари да платят. Не ми харесва, че изнасилват и пребиват възрастни хора за 20 лв. Не ми харесва, че приоритетите на правителството ни са "асфалта" и "пътищата", които малко след като се "среже лентичката", започват да се рушат след първия дъжд. Не ми харесва, че управниците ни се подиграват с нас. Вярвате ли ми, че като си пусна новините и доста често плача? Защото освен за убийства, катастрофи, кражби и прочие друго не се казва. И с всеки един момент се възмущавам все повече и повече на всичко, което се случва в България.
За Англия - приемам я за държавата, в която живея. Тук мога да си позволя живота, който искам. Развивам се професионално и се чувствам полезна. В Англия се чувствам защитена, защото законите са много строги и се спазват от всички, без значение колко пари имаш в банковата си сметка или каква кола караш.
Какво не ми харесва? Не ми харесва, че не е България. И че не се чувствам така в моята държава. Това е. Колкото и да е лошо положението, като нашата родина втора няма. Имаме си един специфичен български "характер", ако мога така да се изразя. Българите са много топли хора по природа, веселяци по душа. Освен това, стига да искаме, може да бъдем една много сплотена и единна нация. Ако се обърнем назад в историята - доказателства за това има много. Тук вече мога да кажа, че съм оптимист и вярвам, дори силно се надявам българите да се събудим най-после и да покажем на света кои сме. Но пак бих искала да кажа, с риск да се повторя и потретя - като България втора няма.
- Какво ви липсва най-много от родината ви?
- Естествено, като всеки човек зад граница и аз ще кажа, че най-много ми липсват семейството, роднините, приятелите, домът ми. Липсва ми България с всичките й трудности в момента. Утехата ми до някаква степен е, че от време на време успявам да се видя с баща ми, който работи като международен шофьор в същата фирма. Той ми е опора и благодарение на него и на подкрепата му, както и дистанционно на моята майка, успявам да се справя тук. Всеки път, когато с баща ми се видим, обсъждаме колко ни липсва "вкъщи", жадуваме за момента, когато ще се приберем, ще бъдем заедно цялото семейство и си мечтаем за идването на по-хубави дни в България.
- Смятате ли, че е възможно да се върнете някога да живеете в България?
- Да, така мисля. Вярвам и съм сигурна, че нещата ще се променят. Българският народ не е слаб, все пак гербът ни е лъв. Все някога ще се събуди и ще се спре цялата тази разсипия. Но докато нещата са така, както сега - не, не бих. Да, някои хора биха ме упрекнали, че постъпвам егоистично или че това е най-лесният начин - да избягаш. Аз не мисля така. Не смятам, че щом не робуваш на примирението с един начин на живот, означава да си егоист.
Докато българите не спрат с тази злоба, завист, които са донякъде доста присъщи черти, няма да се оправят нещата.    Българинът е свикнал все да гледа в паничката на другия, като възникне някаква всеобща трудност или нещастие да си казва: "А, не е мой проблем, не се е случило на мен, значи не ме интересува". Цялото положение в страната изглежда трагично, но всъщност всичко може да се оправи толкова лесно, просто защото нещата зависят от самите нас. И в момента, в който спрем да гледаме сеира отстрани и спрем да ругаем всяка вечер пред телевизора този и онзи, защото са ни виновни, тогава всичко би изглеждало по друг начин.
- Как си представяте живота си след 10, след 20 години?
- Обичам да мечтая и вярвам, че мечтите се сбъдват. Представям си животът ми след 10, 20 години да бъде в България. Мечтая да срещна любовта, да създам семейство, деца. Както се казва - мечтая за малките радости в живота.
Мечтая България да бъде едно спокойно място за живеене и всички български емигранти да се върнат. България трябва да прибере изгонените си деца. Може всичко написано да звучи твърде оптимистично или розово, но аз съм сигурна, че ще стане. Както беше казал Йосиф Сърчаджиев в едно свое интервю - "Човеко, вярвай!" Трябва да вярваме!