Войната днес

Любомир Кючуков,
директор на Института за икономика и международни отношения

В света в момента не се водят войни! Официално. Защото нито една страна не е обявила формално война на друга. Което за съжаление не илюстрира, че светът е станал по-мирен, а единствено, че разбиранията ни за войната твърде много са се променили.
Отдавна в публичното пространство не се бе появявал толкова стряскащ официален документ, както германският план за защита на населението при война. Като тук става дума не толкова за съдържанието на самата обновена концепция за гражданска защита, която, в съответствие с традициите на немската изчерпателност и прецизност, изброява мерките, които трябва да се предприемат в случай на заплаха. Нито дори за това, че също толкова аргументирано се обосновават рисковете и заплахите - не от конвенционална война с танкове, а от т. нар. хибридни нападения с атаки с компютърни вируси в киберпространството, саботажи, терористични акции.
Проблемът е, че за пръв път след Втората световна война в Европа открито се говори за войната като за напълно реален, а не хипотетичен риск в обозрима перспектива. За пореден път се налага констатацията, че войната бавно, неусетно почти, отново се завърна на континента. И не толкова на бойните полета: в бивша Югославия (където военните действия от мнозина прибързано бяха класифицирани като обичайното отклонение на балканските народи от цивилизованото европейско съжителство в края на миналия и началото на този век - удобно забравяйки за ролята на "евроатлантическата общност" за бомбардировките над Белград или бездействието при клането в Сребреница), или пък жертвите на гражданската война в Украйна. По-страшното е, че войната се върна не просто като факт, а като начин на мислене, че тя отново се настани в съзнанието на хората и се разглежда от политиците като легитимен, морално допустим инструмент за решаване на спорове и конфликти.
Показателно е, че в публичния дебат за рисковете за сигурността в съвременния свят се наблюдава

една огромна липса - мирът:

обсъждат се мерки как да действаме по време на война, а не какво да направим, за да предотвратим нейното избухване. Самото прехвърляне на проблемите върху структурите за сигурност (армия, полиция, пограничен контрол) е много удобно, но не е съвсем вярно. Всички те имат както своята отговорност, така и своите проблеми и пропуски - включително по отношение на взаимната комуникация и сътрудничество в общоевропейски план, както показаха терористичните актове през последната година. Антитерористичните формирования вероятно биха могли да предотвратят всеки един отделен терористичен акт - но те не могат да осуетят всички терористични акции. Затова основното поле за гарантиране на сигурността е политическото. Но за съжаление именно там се генерират и основните проблеми и рискове.
Процесите на глобализация и кризата на националната държава, както и преходът от двуполюсен през краткия период на илюзията за еднополюсност (с всички произтекли от тази самозаблуда събития в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия) към един многополюсен, много по-сложен и противоречив, свят разтърсиха из основи международната институционална и правна рамка.
Една от първите жертви на това развитие стана принципът на националния суверенитет. Практиката показва, че днес от гледна точка на международното право дори не е необходимо да се обяви война, за да започнат военни действия срещу дадена държава. Мотивирайки ги като защита на народа от собственото му правителство. Въз основа на един сам по себе си изключително хуманен инструмент, какъвто е единодушно приетият през 2005 г. от всички страни членки на ООН принцип на отговорността за защита - задължаващ международната общност да предприеме действия за предотвратяване на геноцид, военни престъпления, етнически прочиствания или престъпления срещу човечеството. Като твърде услужливо се пропуска обстоятелството, че употребата на сила в такива случаи е

крайно средство,

към което може да се прибегне единствено след решение на Съвета за сигурност на ООН - което не може да бъде подменено от формиране на "коалиции на желаещите".
Самата система на ООН също преживява тежки времена. Обвинявана не без основание в липса на ефективност и свръхбюрокрация, тя често се оказва неспособна да предложи конкретни практически решения на важни въпроси. Както всяка международна организация, освен основополагащи принципи и норми, ООН отразява в себе си и съотношение на силите към момента на своето създаване - и неслучайно петте постоянни членки на Съвета за сигурност имат правото на вето по всички въпроси. Цялата институционална и правна рамка на международните отношения се базира на представителство на националните държави - а на терена на глобалния свят вече има нови, недържавни играчи, включително "недържавният индивид", силово заявил своето присъствие под формата на структури като "Ислямска държава". От друга страна, декларациите за ненужността на организацията и призивите за нейното напускане, които периодично се зачуват от крайнодясното крило на политическия спектър в САЩ, натрапват неприятни спомени за съдбата на Обществото на народите и неговия разпад след оттеглянето на Германия в началото на тридесетте години на миналия век.
Впрочем, аналогиите с периода преди Втората световна война не са свързани само с проблемите в ООН. Резултатите от референдума във Великобритания потвърдиха опасенията, че Европа се плъзга към своето минало - не толкова към една Европа на нациите и връщането на повече власт от Брюксел към столиците (както настояват евроскептиците на континента), а към Европа на национализмите. И докато в Западна Европа тези процеси по-скоро разцепват вътрешно обществата и подхранват ксенофобските и антимигрантските тенденции, то в източната част на континента след процесите на разпад (на Съветския съюз, Югославия, Чехословакия) в страните рязко се засилват шовинистични тенденции, формират се неонацистки партии, част от тях с парламентарно представителство (Унгария, Гърция, Латвия, Украйна), като обществата се консолидират около крайнодесни националистически формации (Полша, Унгария). Това от своя страна води до почти повсеместното събуждане на позаспали реваншизми - в някои случаи с директно формулирани претенции спрямо съседите (най-очевиден, но не единствен пример в това отношение са претенциите на Румъния за присъединяване на Молдова).
Кризите в Европейския съюз тласкат редица политици и държави да

търсят решение в самоизолирането,

в спасяването поединично, особено пред проблемите с овладяване на бежанските потоци. Безспорно външните граници на ЕС трябва да се укрепят, за да се предотврати незаконното проникване. Но самото осигуряване на законност и сигурност съвсем не означава автоматично решаване на проблемите, които са много по-дълбоки и които стоят в основата на процесите, а именно войната (генерираща бежанската криза) и бедността (тласкаща миграцията). Живот под обсада, в условията на обсадена крепост не решава проблемите - запечатването на Европа е практически неосъществимо и само ще издълбае още по-дълбока пропаст между нас и останалия свят. Защото преди всичко става дума за борба за съзнанието на хората, а идеите не могат да се спрат със стени. А днес основната заплаха за света като цяло е тероризмът и неговата радикална антизападна идеология. Но поставянето на знак за равенство между бежанците и терористите, третирането на всеки мюсюлманин като джихадист (реален или потенциален) влиза изцяло в коловоза на мислене на "Ислямска държава" и на практика работи за постигане на нейните цели - защото съдейства за трансформиране на войната от война с индоктринирани убийци във война между религиите.
Днешните войни не са за територии. Те са за ресурси - основно енергийни и най-вече човешки. Затова и основната заплаха идва не от военната мощ на една или друга държава. Сегашната конфронтация между НАТО и Русия е бягство от реалните проблеми в добре познатата "студена" стабилност на двуполюсния свят, когато врагът беше ясен, решението се свеждаше до "възпиращото" трупане на оръжия, а гаранциите за сигурността почиваха върху страха от неминуемо взаимно унищожение при световен конфликт.

Фронтовата линия сега не минава по границите

а вътре в обществата: чувството за уязвимост и нестабилност води до дълбоко разцепление, фрагментация и разпад на социалната тъкан, до вътрешно обособяване и търсене на сигурност по линия на общност, на етнос и религия, до ксенофобия и гетоизация, в крайна сметка - до взаимна нетърпимост и омраза. Иначе казано - войната се настани вътре в нас. И опитите да се отделим, да се изолираме от проблемите, вместо да търсим тяхното решение, преди те да са ескалирали, не са нищо повече от своеобразен политически щраусов синдром. С предизвестен краен резултат.