Прагматици срещу идеалисти

Тодор Канев

Прагматици срещу идеалисти е може би толкова стар спор, колкото леви срещу десни. Какво обаче е прагматизмът по дефиниция - признаване само на практическите резултати като критерии за обясняване на определени идеи. От своя страна зад идеалистите е онази важна част за всяко общество, наречена идеология - организирана система от възгледи и идеи, характерна за определена социална група, класа или политическа партия, изразяваща нейните интереси. От своя страна прагматиците заявяват, че единствено постигането на победа в

политическото състезание, наречено избори

е решението на политическата им задача, както и последвалото усвояване на властта. Гъвкавостта на прагматиците се характеризира и с ловкото усвояване на политическа риторика, която не е част от техните виждания. В действителност за тях противопоставянето на ляво срещу дясно е необяснимо, но днес те може да са леви, а утре може да са десни. Зависи откъде духа вятърът. Идеалистите от своя страна са по-малката част във всяко едно общество или политическо движение, но те не биха променили своите виждания заради някакъв временен политически успех или чисто материално реализиране във властта. Целите при идеалистите са много по-големи и дълбоки, те обхващат бъдещите политически процеси, като си поставят задача да променят съществуващата система към по-добра за представителите на тяхната класа или социална група.
Към настоящия момент като че левицата започва да загърбва своята идеология и постепенно се превръща в чисто прагматична политическа партия. Лявото е доказвало във времето, че е представител на интелекта, докато днес се наблюдава точно обратната тенденция. Освен това се изпускат

основни понятия, характерни за левицата

като борбата срещу капитализма и експлоатацията на трудещите си. Трансформацията вляво не доведе до целенасочен курс, а като че се наблюдава обикаляне в кръг и регрес. Посоката, която е поета, не отговаря на политическото представителство, а това не донася добавена стойност за левицата.
С увеличаващите се неравенства и несигурност вече може категорично да кажем, че в обществото има нова социална група, наречена прекариат.
Прекариатът e широка обществена група, обхващаща както младежите с добро образование, които не могат да си намерят работа според квалификацията, така и милиони хора с несигурна по много признаци работа, както и онези, които работят на парче, на почасова заетост, а също така и работещите бедни, както и безработните. Усещането за несигурност в обществото и страхът от загуба на работното място прави тази група твърде многобройна.
Според Гай Стандинг, професор по икономика в университета в Лондон, прекариатът в социалната пирамида е преди лумпените.

На върха на пирамидата са олигарсите

- шепа свръхбогати хора. Под тях е елитът финансисти и банкери, както и групата обслужващи олигархията. Следват хората с постоянни трудови доходи и самоосигуряващите се професии. След тях е армията от консултанти. Под тях са обикновените работници, известни като пролетариат. Но редиците на тази класа оредяват постоянно, което създава възможност за появата на новата класа прекариат. Тя обаче не е в основата на пирамидата. На самото дъно са лумпените - хора, които живеят на улицата, клошарите.
Прагматиците, които са представителите на първите два етажа от социалната пирамида, трудно разбират долната част от пирамидата, но те и не искат да ги разбират. Според  тях последователите на левицата действат инерционно и хората ще ги последват безрезервно, макар да не са техните представители в определения политически проект. Стига се до отмяна на традиционни идейни дискусии заради наглед масови спортни мероприятия. Прагматиците както винаги се интересуват от увеличаване на печалбата, която може да реализират, докато са начело, независимо дали този политически проект е във властта. Но може ли личната печалба за прагматика да се превърне в печалба за социалната група? Изминалите години и практика категорично доказаха, че

печалбата не се разпределя поравно

към всички членове в социалната група, а се усвоява обикновено от един представител или тясна групичка, която управлява системата.
В хората се поражда несигурност, недоволство и страх, а заедно с тях пълзи кафявата чума на неонационализма. Ако лявото не се радикализира, то най-вероятно прекариатът ще потърси алтернатива на лявото или при неонационалистите, или при популистите. Според някои социолози новото ляво трябва да бъде представител на макар и малък процент останал пролетариат, прекариата, както и на активното население. Тази посока определено изглежда правилната, но дали ще бъде разбрана и политически реализирана зависи само от самата левица. Прагматиците в най-скоро време ще разберат, че без активно присъствие на идеалисти в управлението не могат да реализират значими политически успехи.