Рано или късно ще ни чуят

Нели Антова e от Враца. Майка е на 15-годишни близнаци и се е сблъскала с проблема да има дете с церебрална парализа

- Г-жо Антова, днес протестирате, но се опитвате и да покажете какви са проблемите на хора като вас. Кое е най-трудното в подобна ситуация?
- Проблемите са безкрайно много - като се започне от уреждане на въпроса с личната помощ, помощните средства и още много... Аз съм тук на протест, защото за тези неща трябва да се знае. Със сигурност има много хора, които не успяха да дойдат по някаква причина, но протестират заедно с нас от къщи. Лично мен ме е страх от това, че утре няма да ме има и тогава... Моите деца ще живеят може би само месец след мен, не повече, това е. Защото няма кой да се грижи за тях освен нас, родителите.
- От какво имат нужда децата с подобни затруднения?
- Децата имат нужда от ежедневна рехабилитация. Но тя е необходима не само на децата, а на всички хора с подобни затруднения. Специално за хората с двигателни проблеми всички имат нужда от рехабилитация всеки ден, а според държавата на тях им се полагат само 10 дни в месеца. Безумие! През останалото време семейството трябва да плаща на рехабилитатор, който да идва вкъщи. Това го няма никъде по света, а уж България е страна членка на какво ли вече не. В грижите за хората обаче изоставаме много!
- Смятате ли, че депутатите ви чуват?
- Не, никой не ни чува, нито в парламента, нито институциите. Обаче ще ни чуят рано или късно! Ще изчетем законите, просто въпрос на време е. И след като тук не ни чуват, в Европейския парламент ще ни чуят! Това е пътят, поне според мен. Сега сме се събрали тук, знаем, че днес нещата няма да се получат, нито след един месец. Може би докато не стигнем до Брюксел, нищо няма да се промени...
Представете си какво ще се получи, ако всяка една майка от нас реши да съди държавата за това, че нейното дете е дискриминирано. Или ако децата сами решат да съдят държавата за дискриминация, когато станат пълнолетни? Да знаете, те ще успеят да осъдят България за дискриминация. Само че седим и мълчим и чакаме нещо да се промени... Явно докато не ги настъпим стабилно, няма да станат нещата, няма да ни чуят и да се вслушат в нас.
- Кой очаквате да ви подкрепи?
- Много хора ни подкрепят морално. Имало е и случаи, когато и на протести сме се събирали много хора.
- Все пак е трудно да се организираш при тези обстоятелства.
- Много е трудно, да. Много познати не дойдоха, защото нямат транспорт или е много сложно да го организират. Наистина не е удобно - трудно е във влаковете с количките, абсурд е придвижването с автобус дори в столицата София. За хора, които не познават града, просто е невъзможно.
- Предполагам, не само в София е проблем придвижването с инвалидни колички?
- Навсякъде е проблем. Аз съм от Враца, не искам да коментирам каква е инфраструктурата там. Знаете ли, в Пловдив е достъпно навсякъде - тротоарите са равни, навсякъде е занулено, мога спокойно да изляза с децата си. Ходила съм там последната година доста често - излизаме на разходка без проблем. Тук, а и на много други места обаче никой не се е погрижил за елементарни неща.
Към разговора ни се включва и друга майка от Враца, за да вметне: "Дават ни смешни помощи за децата, а най-голямата подигравка е, че те не отиват за тях. Защото ние трябва да покриваме с тях сметки, ток, рехабилитация, лекарства и какво ли още не. Колкото и да се стараем, парите изобщо не остават за децата. Не бива да бъдеш наказван за това, че имаш проблем. Хората не бива да го забравят."
- Може ли да се изчисли колко струва да гледаш човек със затруднения?
- Струва много, но кой смята? Парите отиват за памперси, тези хора също имат нужда да излязат на кафе, на разходка с приятели. Те също искат да се веселят, но това никой не го разбира. Абсурд е дори да си помислим да отидем на море.
- Осигурена ли е поне социалната интеграция на децата?
- Специално в нашето населено място - да. Но достъпната среда се изразява в едно-единствено училище във Враца. Там има асансьор и това е. Но това е единственото училище, което има пригоден асансьор, за да можем да ги качим. България има да извърви доста път, докато приеме подобни деца и им осигури нормални условия. Ако не си затварят очите и не си гледат техните интереси, нещата ще се получават. В държавата влизат страшно много пари. Но е важно и личното отношение, поведението на хората. Ще ви дам личен пример - ходим на гимнастика, по пътя минаваме през една рампа. Охраната ни вижда всеки ден, обаче човекът явно го боли кръстът, не може да натисне копчето, за да ни вдигне бариерата, и се налага да заобикаляме. На него му е проблем да натисне едно копче, за да мина с детето си. Не мога да си обясня какви са тези хора. Ако той утре е на неговото място?