Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

19 Септември 2018 | Сряда
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Чук

Николай Коев

30. Септември 2016 , брой: 221   1153   0



    Отдавна съм престанал да се учудвам на всичко с македонски адрес. Още от времето, когато бях изпратен за първи български кореспондент в тази доскорошна югославска република, осъзнах, че там нещата са сложни. Хората край Вардар бяха толкова объркани, смутени и направо уплашени, че дори мнозина не преживяваха пълноценно независимостта си от роящата се държава мастодонт в съседство. Промиваните с антибългаризъм десетилетия наред мозъци на поколения и относително по-високият в сравнение с нас стандарт във федерацията бяха втълпили в масовото съзнание измамно чувство за елитарност и превъзходство, пък и неукротим стремеж да се търси и утвърждава различност от "бугарите". Този комплекс се подхранваше мощно от зависимите медии, които преливаха от кал срещу нас не само по търсени поводи, а просто така - за поддържане на градуса и личен комфорт. Абсолютно нищо не се промени дори след като първи признахме държавността на Македония, дори и при управлението на Любчо Георгиевски, дори, дори.
    Стигна се например дотам, че в студената зима на 93-та, когато кризата с мазута обледени критично Скопие, България по братски изпрати гориво за топлоцентралите в града. И животът се възроди. Децата тръгнаха на училище, болниците заработиха, появи се оптимизъм по лицата на омърлушения народ. И какво, представете си, прочетох в един вестник, чието наименование поради безразличие няма да споменавам. "Да, българите ни помогнаха, но в техния мазут има много сяра и това не е добре за нашите централи, които са с по- съвременни инсталации". Няма що, братска благодарност, гарнирана с унижение. Подобно на това с едно малко комшийче, Васко, което една сутрин учудено ме попита: "Бате Ники, защо очите ти не са дръпнати. Нали сте татари, както каза татко". Какво да му обясняваш на детенцето. Задоволих се репликата, че всички хора са добри - и тези с дръпнатите и кръглите очи, къдравите и правите коси, белите, мургавите и черните. Мъникът като че ли не ме разбра, но бързо се прибра. Мога само да си представя каква лекция по национална идентичност е имало само.
       Много са примерите на унижение, но и на волското ни търпение, често обърканост, непоследователност и откровени недомислия към македонистките прояви на ругателство на политическо, медийно и обществено ниво. И преди 89-а, и сега все сме деликатни, разбиращи и в много случаи укорително предпазливи. И може би именно това стародавно въздържание от потапяне в деликатната "македонска тема" отприщи сега у нас лавината от гняв срещу човека, който тези дни млати с чук по паметната плоча на загиналите български офицери и войници на Каймакчалан. Много натрупана злоба има в този Миленко, на когото не се постарах да запомня презимето. Журналист бил, но въоръжен с чук. Интересен начин за доказване на човек на перото - с ожесточено блъскане върху паметта на падналите български воини. Грозно и тъжно, както тъжна, необективна и някак си и високомерна бе реакцията от македонското Министерство на външните работи по случая. Та братята по кръв ни уверяват, че плочата била незаконно поставена. Не се поднасят дори дипломатически витиевато извинения, изразяват съжаления, а се прави пореден опит камъните пак да се хвърлят в нашата градина. А законно ли е, морално ли е да си правиш история с историята на съседите, да въздигаш в Скопие спорни по местоположението си монументи, които току-виж някоя луда глава също подпукала с чуковете. Не дай, Боже!
    Така не може, Миленко. Словото и разумът са сред великите ценности на човека. И с тях той изразява своите чувства, включително и гняв. А силата на чуковете е примитивна, варварска, не ни е присъща на нас от Европейския съюз, към когото и вие се стремите в някаква перспектива. Затова по-кротко и не създавайте на себе си, пък и на нас излишни грижи в сложното и за двете ни съседни държави време. Далеч по-добре е да оставим на мира желязото, защото него го нажежават и коват други извън нашите граници. А да подпишем най-накрая хваналия паяжина като проект междудържавен договор за приятелство и превърнем в утвърдена практика съвместното отбелязване и честване на исторически значими събития и личности и се прекланяме заедно пред паметта на загиналите ни воини, техните гробове и паметници.
    И накрая, ако позволиш, да ти дам един колегиален съвет. Щом вече си получил популярност по един геройски начин и в мрежата с епизода с размахването на чуковете на Каймакчалан, защо не си поставиш един псевдоним. Например "Миленко Чука". Или по-добре "Миле Чука". Звучи някак си ударно, точно в целта и най-вече - запомнящо се.
    Хайде накрая пий една жълта ракия за общото ни здраве, но на всяка цена да е от агрокомбината "Тиквеш" край Кавадарци. От нея глава не боли !

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"