Големите бели на малката синя победа

Преди четвърт век СДС спечели парламентарните избори "с малко, но завинаги" - само с процент и половина и четири депутатски места повече от БСП. Съставено бе правителство начело с Ф.Д. И до днес е живо клишето, че това е първият демократично избран кабинет. Което не е така, защото и предишните два състава на Министерския съвет бяха утвърдени от парламент, формиран след демократични избори. Ако има все пак нещо историческо, то е във факта, че за пръв път българско правителство бе избрано с гласовете на ДПС.
Насърчаван от съветническото си обкръжение от масажисти и експерти по контрадезинформация, премиерът предприе любимите си упражнения за "нормализация" на държавата, заявени още на Кръглата маса. Със силата на властта започна да налага тезата си, че държавата е лош стопанин. Индустрията бе поставена на колене, в земеделието влязоха ликвидационните съвети, които с настървение изпълниха зловещите си задачи, сериозен удар претърпя и военната промишленост. В кадровата война срещу България елитни ръководители бяха заменени най-често с некомпетентни лица, нерядко дори с бармани, ресторантски музиканти, бръснари и прочие хора без стопанска култура. Организирани бяха протести срещу ядрената ни енергетика, строителството на АЕЦ "Белене" бе обявено за цинизъм. Загубени бяха традиционни за нашите стоки пазари, а взаимоотношенията с огромния арабски свят бяха влошени заради безумната разходка на Ф.Д. по Голанските възвишения.
Колкото и метеорологът на българската демокрация да обявяваше, че е настъпил поредният хубав ден за нея, премиерските етюди по "нормализация" бяха до такава степен вредни, че след по-малко от година дори синият президент Желю Желев се обяви срещу действията на кабинета. В крайна сметка Ф.Д. поиска вот на доверие от парламента и го загуби, а част от министрите му се прехвърлиха в новоизбраното правителство, оглавявано от автора на програмата на СДС проф. Любен Беров.
Толкова години по-късно някои продължават да внушават, че десницата наистина била спечелила "с малко, но завинаги". Защото заложената от нея политика била единствено правилната към момента и тъй като днес всички значими партии смятали, че членството в НАТО и ЕС няма алтернатива. Тези твърдения издават дълбоко неразбиране на случващото се върху "голямата шахматна дъска". След падането на Берлинската стена бе променен установеният след Втората световна война ред. Фактът, че процесът се разви без въоръжени действия, не променя неговата същност. България попадна в друга сфера на влияние и нямаше как да не влезе в нейните политически, икономически и военни организации. Това щеше да стане, дори да го нямаше не само Ф.Д., но и цялото "Раковски" 134. И щеше да стане по по-добър начин. Без България да плаща висока цена за приобщаването си към тези структури, разбивайки своята енергетика, промишленост, земеделие, армия, лишавайки се от пазарите си, включително и от вътрешния. В историята обаче няма условно наклонение. Негативните последици от управлението на Ф.Д. са не само тежки, но и дългосрочни. В този и единствено в този смисъл може да се приеме, че десницата наистина е победила "с малко, но завинаги". Само че това е победа не на, а над България.
На този фон особено лековати са твърденията, че ако не било първото синьо правителство, комунизмът щял още да си стои у нас. Да оставим настрана неточния термин - комунизъм досега не е имало, налице беше само неговата първа фаза - социализмът. Но дори да бяхме останали в руската зона на влияние, за какъв комунизъм може да става дума, след като и там отдавна го няма? Това са глобални процеси, които са с ефекта на цунами за малките страни. Техните правителства не са в състояние да им противостоят, но могат да ги развият така, че народите им да не страдат. От тази гледна точка СДС се смали не защото реализира историческата си мисия и вече е ненужен, а тъй като я изпълни по безобразен начин.
Улисани по разграждането и забиването на последните пирони в ковчега на комунизма, сините пропиляха и шанса да се утвърдят като носители на нов морал. И не само защото моралът не е нов или стар, а или го има, или отсъства. А и тъй като нравственост, основана на пребоядисването, както е в много от случаите, няма как да служи за пример, знаем го още от героите на Алеко. Моралът на нагаждача носи лични изгоди, това е все по-видимо, но не може да е обществено полезен.
Ф.Д. не подписа Конституцията, защото тогава не беше дори депутат. Но парламентаристи, на които беше партиен шеф, гладуваха срещу гласуването й. Сега той я брани като конституционен съдия. Онези, които търсят нещо непреходно в подобни действия, могат да бъдат щастливи. Да защитаваш онова, срещу което си бил против, и да си против срещу това, което си защитавал, е квинтесенция на целия ни преход. И може би не само на него. Което никак не е малко, но, уви, изглежда наистина е завинаги.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info