Взаимната радост с публиката е удоволствие за артиста

РАШКО МЛАДЕНОВ е роден на 8 февруари 1947 г. в София. Завършва Националното музикално училище с пиано, след това - актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Започва кариерата си по разпределение в Русенския театър. Играл е в театър "София" и в Младежкия. Беше директор на Сатиричния театър (1997-2006). По негово време там постави три пиеси Оскаровият лауреат Иржи Менцел. Младенов има роли и в сериалите "Хора и богове", "Фалшификаторът от Черния кос", "Цветовете на изгрева", филмите "На чисто", "Слънчев удар", "Игра на любов", "Маргарит и Маргарита" и др. Заедно с Ицко Финци, Николай Бинев и Тодор Колев е автор и участник в оригиналната поредица концерти с "популярна класика". Сред създателите е на Празниците на изкуствата "Аполония". Беше директор на Русенския театър от декември 2009 до 9 януари 2012 г., когато бе пенсиониран.

- Господин Младенов, в петък (днес - б.р.) ще изпълните за пореден път спектакъла "Ла" заедно с Константин Цеков - в Сити Марк арт център. Знаете ли колко представления сте изиграли досега от премиерата преди около 4 години?
- Не съм ги броил, но допускам, че са над 50. Представлението бе създадено в Пловдив - прие ни директорът на пловдивския театър Кръстьо Кръстев. След това започнахме да го представяме в МГТ "Зад канала" - по обмен с пловдивския театър. После ни покани Влади Люцканов в Младежкия театър, където го играхме около 2 години. От средата на миналия сезон ни поканиха в новото културно пространство Сити Марк арт център (бившото кино "Левски") Христо и Теодора Кирови, които създадоха този театър и го менажират.
- При откриването му в началото на годината си помислих, че днес, когато емблематични културни средища се рушат и променят предназначението си, не са много хората като сем. Кирови.
- Никак не са много. Това е голям риск при днешните условия на правене на култура и изкуство у нас. Първо, да създадеш материалната част - те го направиха от нула, защото мястото беше една руина, и да започнеш да се занимаваш с театър... Виждам, че вечерите все повече са заети с всякакви сценични прояви. Браво на тези хора!
- В спектакъла са ви гостували Ицко Финци, Васил Петров, Хилда Казасян, Поли Генова, Иван Лечев, Стефания Колева... Това сигурно всеки път води до промяна на сценария, на самия спектакъл?
- Да, така е. Представлението е до голяма степен на импровизационна основа, на общуване с публиката и с времето става все по-отворено. Защото вече е "ловко" - знаеш къде ще има реакции, знаеш как да общуваш с публиката. Първите спектакли бяха чисто театрални, сега се е развило дотам, че каним гости. Няколко дни преди представлението с госта се разбираме как драматургично да го включим и винаги е по някакъв  смешен начин. Когато Хилда дойде за първи път, го направихме като наш сън - Хилда идва да посети този старчески дом, изпява една песен и си отива. След това ние с Косьо общуваме така, сякаш това ни се е присънило. Ицко Финци беше засега последният ни гост, тогава се получи така, сякаш Ицко идва да търси място в старческия дом и да заеме моето. В края на представлението обявяваме, че дотук сме измислили историята и че нямаме финал. Съобщавам имейла си, за да ми пишат зрителите, ако на някого хрумне нещо интересно за финал. И пишат.
- С тази ваша авторска музикална комедия спечелихте "Бронзов Витяз" на престижния театрален фестивал в Москва. Играли сте я с успех и на комедиен фестивал в Куманово. Какво според вас я прави разбираема и вълнуваща и за чуждестранна публика?
- Според мен това, което и на българската, и на чуждестранната публика прави впечатление, е, че хората идват на театрално представление, а изведнъж попадат на двама артисти, които доста прилично (твърде скромно казано - б.р.), владеят пианото. Дори съм забелязал по време на спектакъла, който започва с един дълъг смешен, но обяснителен монолог - че има известно колебание у зрителя: какво ми казват всъщност... И в момента, в който ние засвирим, отпадат всякакви въпроси и задръжки, и така "потича" представлението. Доброто владеене на музикалния инструмент в театъра не е толкова често и това прави много силно впечатление.
- Пиесата "Ла" е ваш проект с пловдивския театър, но сте го играли освен в Пловдив и София, на "Аполония", на "Варненско лято" и др. Какво от реакцията на публиката ви е най-приятно или забавно на вас самите?
- Има нещо, което най-силно усещам: когато артистът на сцената изпитва удоволствие от това, което върши и разбира, че го прехвърля на зрителя, тогава е вдъхновен, окрилен и другояче присъства на сцената. Като актьор съм участвал в спектакли, в които знам, че не мога да задържа вниманието на публиката, виждам, че не присъствам както трябва и зрителят го усеща. Т.е. удоволствието от това, което вършиш на сцената разбираш, когато го прехвърлиш и на този, който те гледа. Което е очевидно в това представление. Има моменти, в които и играещи, и гледащи се радваме взаимно.
- В разговорите между двамата симпатични пенсионери включвате ли нещо актуално, проблеми, които в живота вълнуват връстниците на вашите герои?
- Не, съзнателно не искам. Има в началото една шега със специалното легло, което сме получили от ЕС с европейски пари. Но в цялото представление съзнателно избягваме злободневието - предпочитам театърът да е запазена територия на изкуството. Иначе почти на всеки спектакъл се ражда нещо ново, в зависимост от публиката. Пролетта се закръглиха 50 години от завършването на моя випуск на Музикалното училище. Имаше идея да го отбележим и предложих на съучениците си да дойдат на нашето представление, а след това да продължим срещата във ВИП залата на театъра. Всички се бяха настанили на първите два реда, за да можем да общуваме, и се получи приятен диалог между нас.
- От 2012 г. официално сте пенсионер. Отпаднаха административните ви грижи (последната ви длъжност беше директор на театър), но не и театралните ангажименти - освен в "Ла" участвате в "Последен квартет" на Ярон Зилберман в ТР "Сфумато", и какво още?
- Изпитвам много голямо облекчение, откакто не се занимавам с управление на театър!
- Но си спомням, че преди това се заемахте с голям ентусиазъм с ръководна работа.
- Да, така е и на върха на този ентусиазъм винаги бях прекъсван по политически причини. Когато ми се случваше, направо се разярявах, но след това осъзнавах, че положението е неспасяемо и нищо не може да се направи. Сега съм си господар на себе си и сам избирам как да присъствам в това, което обичам да правя. Например от почти една година много усилено и с изключително удоволствие се занимавам със свирене на пиано. Онова, което в годините на детството съм правил до някаква степен по принуда, сега го върша с удоволствие. Събуждам се с радостното чувство, че ще седна на пианото вкъщи и ще правя само това. Преди няколко месеца научих за международен конкурс за непрофесионални пианисти, който се провежда вече пет години в зала "България". Поинтересувах се и разбрах, че условието за участие е да не изкарваш прехраната си с пиано. Конкурсът бе посветен на 120 години от рождението на Петко Стайнов. Понеже той е симфоничен композитор, на няколко български автори е било поръчано да напишат клавирни адаптации върху негови произведения. Харесах си една и реших да се явя на конкурса, основан от съпругата на Антон Диков - Даниела Дикова. Свързах се с нея и казах, че съм избрал една "Токата" от Божидар Абрашев младши, а тя възкликна, че е ужасно трудна. Това силно ме запали и започнах да се подготвям. Спечелих първа награда в съответната категория. Чувствах се щастлив по време на подготовката. Вече се готвя за участие догодина в подобен фестивал в Париж.
- Как се справяте с финансирането и менажирането на "Ла"? Вие бяхте директор на Сатиричния, на Русенския и на Благоевградския театър, имате голям опит в тези дейности, но май двете неща нямат много общо.
- Нямат нищо общо. Освен това в случая аз съм писал текста за "Ла", Косьо е композирал музиката, нямаме гост режисьор, имахме художник на пловдивското представление и театърът го финансира. Самият проект беше много евтин, защото всичко си правим ние. Имам колеги, които, ако напишат пиеса, режисират я и играят в нея, ще имат много големи претенции за заплащането. Докато нас с Косьо ни водеше повече желанието това да се случи, оттам нататък двамата получаваме нормални хонорари, които са според различните уговорки. Много малко сме го играли из страната - както се казва, малко съм немокаят. С Хилда сме си говорили, че може да организираме турне из България. Представлението вече е достатъчно "старо", така че предстои да се заемем по-сериозно с рекламата и организацията, и да започнем да го представяме и в други градове. 
- Поредицата експерименти, наречени театрални реформи, през последните 25-26 години дадоха ли някакъв положителен резултат според вас?
- По света са измислени десетки начини за организация на изкуството въобще, не само на театъра - как не посегнахме към един, който е доказано, че върши работа! Защо стоим на този хал и сме в безкрайни противоречия? Не си обяснявам това неразбиране, това нежелание да се осмислят нещата. Бях директор на театъра в Русе около две години и половина. Тогава се ремонтираше операта, която беше в ужасно състояние. Разстоянието между операта и Доходното здание, където се помещава театърът, е 100 метра. Министърът, който поне 10 пъти дойде да провери как върви ремонтът, минавайки покрай входа на Русенския държавен театър, един път не се отби да види какво се работи там. Толкова са много примерите. Има хиляди начини. Избягвам да повтарям онова, което съм направил в Сатиричния театър, но това беше единственият театър, в който биде извършена категорична промяна - цялата трупа беше извадена от щат и всеки получаваше възнаграждението си спрямо работата, която е свършил. А не както е и досега, по стария социалистически начин - всички в един кюп и получават горе-долу едно и също, без значение кой какво работи. Така не става. Но никой не посяга да промени това. Както и артистите да са на щат цял живот - никъде няма подобно нещо. Това са толкова крещящи примери за лоша организация. Необяснимо ми е, но от един момент нататък, понеже не мога да си го обясня, реших да се занимавам с други неща.
- И понеже пак сме пред избори - да ви питам, вие гласувате ли?
- Абсолютно винаги съм гласувал.
- Защо?
- Смятам, че нямам право да се оплаквам, ако не кажа какво мисля. Така че винаги съм отивал да гласувам - на едно и също място, в училището, където съм учил.
- А смятате ли, че политиците са длъжници на творческото съсловие у нас и народа си като цяло?
- Това е много тежък и дълъг разговор... Със съпругата ми имаме много близки приятели в Лондон и всяко лято ходим при тях на гости. Независимо че сега по улиците в Лондон англичаните са малко, виждаш многовековно наслоявана цивилизация. Която на нас ни убягва. Сега всичко е диващина. Онези, които се занимават с това, не мога да нарека политици, използват едва прохождащата демокрация, за да могат лично да се облагодетелстват. И нищо повече. Сигурно между тях има и свестни хора, но те потъват в общото блато. Затова трябва да мине време. Имам внук, който скоро ще навърши 5 години - дано, когато той стане съзнателен човек, да живее в други отношения, в различна държава, при други условия, дано. А за нас... всичко това съм го зачеркнал. Аз съм щастлив, че мога да се затворя в моята стая и да свиря на пиано. Но има хора, които много жестоко страдат. И жалко, че е така. Време, време и пак време - само това ще оправи нещата.
- След няколко месеца ви предстои голям житейски юбилей - вече планирате ли как да го отпразнувате?
- Винаги съм изпитвал съпротива към такива прояви. Имал съм колеги, между тях и много известни, които са удряли по масата - защо не им е организирано подобаващо юбилейно тържество. Минал съм през 50-илетие, 60-илетие, 65-илетие и никога не съм правил специални празници. Но сега мисля за един голям концерт със симфоничен оркестър. Чувствал съм се най-щастлив на сцената по време на Първоаприлските ни концерти с Ицко Финци, Николай Бинев, Тодор Колев и Симфоничния оркестър на БНР. Изнесохме ги 25 пъти само в зала "България", и с всички филхармонии в България (когато ги имаше), в препълнени салони. 70-годишнината ми е повод и да поканя на сцената мои приятели музиканти във всички жанрове, да съпреживеем едно музикално удоволствие. Когато си на сцената със симфоничен оркестър, уникално е усещането, заедно с още няколко десетки музиканти участваш в едно общо съзидание. Съществото, мисълта, сърцето, целият ти душевен мир при тези концерти са настроени на един и същ тон. И ако това се прехвърли на публиката, всички изживяват едно необяснимо вълнение от това, което наричаме изкуство, това, което Господ е дал на човека.