Театърът е мисия

Васил Василев завършва езиковата гимназия "Екзарх Йосиф" в Ловеч, магистратура по театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и мениджмънт на бизнес организациите в Стопанската академия "Д. А. Ценов". От октомври 2011 г. до юни 2013 г. е общински съветник в Ловеч, член е на Националния съвет на Българската асоциация на работодателите в областта на културата. От 2006 до 2013 г. е директор на Драматичния театър в Ловеч. От юни 2013 г. до август 2014 г. е зам.-министър на културата. От 2016 г. е директор на ДКТ "Иван Радоев" в Плевен.


Очаквам от ген. Радев като президент да възстанови държавността


- Господин Василев, завръщате се от творческа командировка в Хърватия. Какъв беше поводът и какви договорености постигнахте с колегите си?
- Бях в Хърватия по покана на Анте Влахинич - директор на театър "Марин Държич" в Дубровник. Поводът беше премиерата на новия им спектакъл "Шведски кибрит" по Чехов, реализиран от руски постановъчен екип - Олга Никифорова, драматург и театрален критик, и младия режисьор Денис Азаров. Обсъдихме с театъра в Дубровник идеята през 2018 г. двата театъра да имат свои фестивали: да продължи традицията на Дубровник арт фест и да се създаде Плевен арт фест. Смисълът на тази идея е хърватски, сръбски, македонски, руски и български трупи да се обединят в обща платформа с насоченост към славянската драматургия. Имах среща и с руския режисьор Василий Сенин, който е правил постановки в Омск, в театър "Вахтангов", предстои да поставя "Чайка" на Чехов в Народния театър на Хърватия. Преди 9-10 години е поставял в Плевен "12-та нощ" от Шекспир. Говорихме за бъдещо негово гостуване в България и да постави в Плевен "Вишнева градина" на Чехов. Имах възможност да посетя "Ателие 212" в Белград, да се срещна с ръководството на театъра, искаме да ги поканим в София и Плевен с тяхната постановка на "Лице" от Александър Галин. В Белград разговарях със Светислав Гончич - директор на културния център "Вук Стефанович Караджич", организатор на един от театралните фестивали там.
- Новата премиера на Плевенския театър "Българите идат" е върху много актуален текст. Какви са вашите виждания за избор на репертоар?
- Отидох в Плевен с програма, която съм защитил пред Министерството на културата. Първоначалната идея беше да се събуди интерес, да предизвикаме публиката да забележи, че съществуваме, че можем да правим качествен и амбициозен театър. Първата ни премиера е кукленото представление "Тигърчето Спас и малкото голямо слонче" по Рада Москова, за деца до 5 години. Това беше и последното творческо предизвикателство на Александър Ткачов, светла му памет. Но той ще продължава да живее в сърцата на децата чрез този прекрасен спектакъл. По следващите две премиери работихме успоредно - "Цимбелин" от Шекспир, постановка на Лилия Абаджиева, и "Българите идат" - авторски прочит на българската класика от Димо Дешев. "Цимбелин" е магически спектакъл, който ни дава възможност да избираме между любовта и властта. Изключителен и като решение, и визуално, в момента на театралната карта на България няма такъв спектакъл. Още по време на премиерата му вече имахме две покани - през 2016 г. на фестивал в Ростов на Дон, и през 2018 г. на фестивал в Омск. Имахме гости от Велес, Македония, и получихме официална покана да гостуваме там, ще се опитаме да играем и в Скопие. На представлението дойдоха колеги от Враца, Варна, Пловдив, от Народния театър, от Русия и Франция. На другата премиера също пристигнаха гости от цяла България. С "Българите идат" отправих предизвикателство към Димо Дешев, който направи анализ на народопсихологията ни чрез творби на П. Р. Славейков, Радичков, Чудомир, Михалаки Георгиев, Вазов. Известно е, че през 2018 г. ние ще председателстваме ЕС - как ще го направим и какво ще покажем, взели ли сме си поуката от историята и ще продължаваме ли да правим същите грешки, за които някой някъде е писал за нас, или с ясно съзнание ще си променим бъдещето. Над това ни кара да се замислим този спектакъл. Уви, за съжаление на този етап е същото - пак говорим за Онзи горе в единствено число, пак се срамуваме от Онзи горе в единствено число и пак се опитваме да променим това - да не седи Бай Ганьо като национален герой и като модел за политика и управление. С нашето представление открито казваме, че не искаме това, че е хубаво да му се надсмеем - и го правим със спектакъла, но крайно време е да спрем да го живеем.
- Бяхте директор на Ловешкия театър, сега ръководите Плевенския - не ви ли омръзна да се борите с бюрокрацията и тежката държавна машина, които най-малко имат милост към културата?
- Трябваше да отида в Плевен! И не заради моя потребност да се доказвам пак като директор. Но там се върнах с години назад, в нещо, което дори в предишните десет години, когато бях в Ловеч, не съм преживявал. Заварих огромни финансови задължения и куп проблеми... Но това е мисия, директорството за мен е един вид творчество. Много се радвам, че онова, което ми е липсвало като режисьор, когато съм отивал някъде да поставям, осигурявам на режисьорите, които до този момент са идвали да поставят в Плевен.
- След първоначалната реформа чрез категоризацията на театрите - такива с пълен щат, открита сцена с продуцентски център, по схемата "6+" и т.н., последва втори етап - сливания, преобразувания и т.н., следващата чувствителна промяна дойде с делегираните бюджети. Как всичко това се отрази върху извънстоличните театри?
- ...Искам отново да се върна на гостуването ми в Дубровник. Главното, което с ясно съзнание мога да кажа (без да го показвам там) - беше ме срам. Когато разбрах следното: моят колега беше възхитен от факта, че съм назначил на щат четирима млади актьори. И най-искрено ми се оплака, че при него е много трудно да привлече млад актьор - първо, защото театърът е далеч от Загреб, близо 700 км, второ, защото в Дубровник не се снимат филми, и трето - не може да им предложи заплати, по-високи от 1700 евро. В този момент си представих как аз давам на младите актьори по 250 евро... и дотук спирам с реформата. Няма реформа, няма театър по този начин, по който трябва да бъде реализиран. Хърватия и България сме държави членки на ЕС, имаме сходни проблеми, но те имат по-големи възможности. И ако ние правим хиляди реформи, за да си унижаваме творчеството и актьорите, да съсипваме това, което винаги сме имали - духа, ние сме зачеркнати. Театър "Марин Държич" има сграда, която е 3-4 пъти по-малка от Плевенския театър и щат от 40 човека. Нашият театър има 60 души в две структури - куклен и драматичен. Бюджетът на хърватския театър спрямо плевенския е три пъти по-голям. Така че, ако говорим за реформи, които не са се състояли и чрез които целенасочено е тръгвано към закриване, сливане, обедняване, разрушаване - стига! Крайно време е да излезем от тази наша черупка, да се огледаме и да не продължаваме да правим нещо, което само мислим, че правим...
- Смятате ли, че е полезно за извънстоличните трупи да се представят редовно на софийска сцена? Какъв е механизмът на уреждане на подобни гастроли?
- В София зрителите са повече като количество, а и театралните критици и журналисти много рядко стигат до извънстоличен театър. За премиерата на "Цимбелин" се отзоваха, наистина. Единият път за нас е обмен със софийски театри, вариант, в който не си дължим наеми и взаимно се подпомагаме. Преди време се зароди една мечта - да се направи театър, който да е в хубавия смисъл открита сцена, на която да гастролират извънстолични театри - в Независим театър, но така и не се разви. В момента единственото пространство, което съществува все още в София, е "Сълза и смях". Обаче то стана прекалено тясно, защото освен провинциални театри там гостуват и частни. Но мисля, че тази възможност може да бъде реализирана в София, защото не струва кой знае колко като средства, а дава много на малките театри.
- А важно ли е театрите в областните градове да гостуват по-често в малките населени места, за да бъдат достъпни за по-широката публика?
- Въпросът съдържа отговора. Театърът е масово изкуство в основата си, като исторически факт. Разбира се, че трябва да бъде достъпен до целия регион. Към момента ние максимално задоволяваме публиката в Плевенска област. Това е една от функциите ни, правим го, защото една публика трябва да се поддържа. Пътувайки, сме преоткривали места, където 30 години не е стъпвал театър, селища, в които се раждат деца, които не знаят какво е театър. А срещата с живото изкуство, с чистия книжовен български език, защото това е основната функция на театъра - да говори книжовен език, е безценна. Освен гастроли в малките населени места организираме една мрежа на обмен между театри в различни региони и така поддържаме по-голямо разнообразие в репертоара. Този месец ни предстои обмен с четири театъра - в Разград, Благоевград, Ямбол, Пазарджик.
- Какво е мнението ви за закриването на културни институти като мярка срещу "неефективните" във финансово отношение, тоест тези с натрупани дългове?
- Изхождайки от това, което съм направил досега, не мога да кажа, че трябва да се закриват. Защото аз съм откривал театри и продължавам да твърдя, че трябва да бъдат откривани, независимо дали са държавни, частни или общински. Трябва да се заздравяват театрите. При условие, че бюджетът така е направен, че разходите изпреварват приходите, когато нямаш какво да вложиш, нормално е да трупаш дългове. В Плевенския театър заварих 130 000 лв. задължения, за 6 месеца при определени възможности успях да възстановя над половината, но те са за сметка на месеците, които предстоят. И аз ще започна да трупам задължения. Когато заварваш съмнителен репертоарен план, който до такава степен се е принизил под нивото на публиката, че в един момент изгубваш виждането за мисията за какво съществуваш, за да се завърти колелото напред, да излизат нови представления, трябва да се правят разходи. Но за да се върнат задълженията, трябва да се извърви определен път. Аз обаче нямам гаранция, че ще завърша своя 4-годишен мандат - нито икономическа, нито политическа. Никой не ми гарантира, че следващата година ще разполагам с бюджет, какъвто съм имал до момента. Защото съм зависим от прихода от продажбата на билети. Задълженията ще се изплатят, сигурен съм, но едва на втората година. Така че, образно казано, съм закъснял на осма обиколка, още преди старта. От тази гледна точка смятам, че трябва да се знае, когато си регионален театър, какво трябва да правиш. Защо в Плевен трябва да има театър и какъв тип театър трябва да има. Дал съм моята визия, Министерството на културата я е одобрило, продължавам по този път. Но дали граничните театри трябва да работят по този начин, както в момента? Държавата трябва да поеме своята грижа в тези райони, за да може да си провежда културната политика. Когато си отговорим на въпроса каква културна политика искаме да провеждаме, тогава може да преценим дали да обединяваме театри, или да създаваме нови и т.н.
- Почти всички театри у нас са държавни, но при съвременните условия със сигурност се налага да бъдат подпомагани и от общините. Какво мислите за случаите, в които при осигуряването на тази помощ се оказват от значение различията в партийната принадлежност или симпатии на кмета и на директора на театъра?
- Това го изпитвам на гърба си в момента. Нискообразовани хора не могат да определят културна политика. Не може да си кравар и да си член на комисията по култура. Ако си чел и знаеш какво е култура, имаш място в нея. Но ако само си гледал и мислиш, че с гледане може да си избиваш комплексите - това е грешка. Отново се връщам на целите - културата е държавна, а не партийна политика, на нискообразовани членове на партийни организации, които мислят, че театърът е само едно здание. И че те дават едни пари, които де факто не са техни, а на обществото, което иска да провежда този вид дейност. Когато се казваш Граждани за европейско развитие за България и се рекламираш с девиза "Работим в интерес на гражданите", затваряш кръга около себе си, само гражданите те интересуват, всички останали са анатемосани. Това е в момента състоянието на държавата - гражданите си работят за гражданите. Това, разбира се, е метафора.
- Вие сте в инициативния комитет, издигнал кандидатурата на ген. Румен Радев за президент. Според вас кои са неговите достойнства, които го правят подходящ за тази длъжност?
- Аз съм от онова поколение, което се е клело пред българското знаме и знам какво е да си достоен воин. Познавайки ген. Радев, виждам неговата мисия за съхранение на националното самосъзнание и това, че държавността трябва да бъде възстановена. Този човек е твърде образован и то не само на думи. Той е мислещ човек, който никога не може да бъде предател, първо, защото не е предател на себе си, и второ, защото винаги досега е бил защитник на България. В работата, която е работил, никога не е правил компромиси със себе си и няма да направи. Тази негова честност, принципност и последователност ме карат да се чувствам горд, че все пак са останали малцина истински българи. Защото той не се вписва в онова лоно на гражданския материал, за който говорих преди малко - Граждани за европейско развитие на България. Които си работят за себе си.
- Какво очаквате или бихте изисквали от него като президент?
- В момента очаквам едно-единствено нещо от него - да спечели изборите, да се върне държавата, която сме изгубили. Държавата на достойните българи. И очаквам това нискообразовано, некултурно правителство да си тръгне. Другото е перспектива.