Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

22 Октомври 2018 | Понеделник
 
вход регистрирай се

На първа страница

Накъде отива Турция?

Благодарение на "всесилния Ердоган" Анкара може да се изправи пред непосилни за нея проблеми не само на световната сцена, а и на национално ниво

Зорница Илиева

14. Ноември 2016 , брой: 259   1462   0



Президентът Тръмп спечели изборите в САЩ и светът се обърка за пореден път през последните десетилетия. Сред първите лидери, които побързаха да се обадят по телефона с поздравления за успеха, бе турският президент Ердоган.
Проправителствените медии в Анкара предварително бяха информирали, че предстои разговор, но по отношение на посещение обяснението бе, че "ще се уточнява през януари или февруари". Без да се пропуска, че една от темите ще бъде исканата от Турция екстрадиция на обвинявания за автор на опита за преврат от 15 юни проповедник Фетулах Гюлен. Ако съветник на президента Тръмп е убеден, че в името на стратегически съюзнически връзки между двете страни това искане на Ердоган би било възможно за одобрение от страна на Вашингтон, то решението определено няма да е веднага след встъпването в длъжност на новия "господар в Белия дом". Ердоган вече обясни в поредна реч, че "започва нов период в САЩ" и че се надява с този избор американският народ да направи "хаирлия крачки било по отношение на развитието на обстановката в региона ни, било по отношение на основните права и свободи в света". Другото са стандартни пожелания за "успешно бъдеще на този избор".
Редица официални наблюдатели в Турция обаче незабавно намериха общи черти между двамата президенти, като акцентираха върху извода, че те познавали добре страната и народа си, че "знаят пътя за достигане до избирателя" и че "ако Тръмп действа съобразно профила на страната си, ще има съдбата на Ердоган, който знае как да се обръща към избирателя, знае какво той иска". А Ердоган допълни, че "победата на Тръмп трябва да е урок за опозицията", която трябва "добре да прочете развитието на Тръмп". Тези думи са само дни след реч на Ердоган в истанбулски Университет за здравни науки, където е получил титлата "доктор хонорис кауза" за принос. И това по време на появили се съмнения в американската преса за истинността на дипломата му за висше образование. Там Ердоган казва "аз не съм чирак в политиката, не съм и калфа" и прави разбор на политическите си стъпки като премиер и президент в една сложна и за Турция геополитическа обстановка. Струва си европейските анализатори да са информирани за разбиранията на Ердоган и оценките му за собствената му политика и идеи. Защото все повече от тях се убеждават, че "в момента едва ли нещо в отношенията на Европа със САЩ и Турция изглежда нормално" и че "настоящите събития в Турция с или без Тръмп вероятно са проблем щ1 в ЕС".

Кой ще направи първата "крачка назад"?

Въпросите, които се задават в тази връзка, започват с "как би трябвало да реагира ЕС на това, че Турция прави крачки назад в цивилизационното си развитие" и че "Анкара заплашва да тръгне по пътя на диктатурата". Дори се допусна Турция да играе ключова роля за сигурността на Европа чрез миграционните потоци на фона на случващото се в Сирия и Ирак и сега тя си позволява да заплашва ЕС, да го рекетира, да оспорва лошите оценки в доклада на ЕК за напредъка й по пътя към членство, да обвинява Брюксел в лъжа заради превеждането на 270 млн. (според Анкара), а не обещаните 3 млрд. за намиращите се на нейна територия бежанци. Както и да настоява за незабавно отпадане на визите за турски граждани, независимо от неизпълнението на изискващите се за целта 72 условия, и накрая да изпраща войски на територията на съседните Сирия и Ирак, защото следва свои интереси и търси да си осигури стратегически позиции там след приключване на битките. Което включва и намеса във вътрешна политика и осигуряване на влияние в конфликтите при съседите, за да не се допусне в крайна сметка създаване на независим Кюрдистан. Независимо дали на територията на Ирак или Сирия. Старата практика (станала достояние благодарение на турски наблюдатели) да се заплащат достатъчно средства на Барзани, кюрдският лидер в Иракски Кюрдистан, за да не се реализират подобни намерения, и да се използва чрез преминаващи през Турция тръби добиваният петрол от контролираните от Ербил кладенци в кюрдските територии в рамките на Ирак, явно вече не може да се прилага. Не и след ИД, след битките за отвоюване на Мосул от тази страховита крайна ислямистка групировка, където пешмергите (военен отряд на кюрдите) заедно с официална армия на Багдад, шиитски милиции (подкрепяни от Иран) под егидата на САЩ и съюзници водят битки за всеки квартал или улица в опустошения от ислямистите град. Турски военни части също са там, независимо че правителството на Ирак многократно изрази становище за незабавното им оттегляне и дори заплаши с възможност за избухване на регионална война в тази връзка.
Последваха нелицеприятни изказвания на турски политици по отношение на иракския премиер Хайдер ал Абади и това за пореден път постави въпроса "всичко ли е в ръцете на Ердоган" и
   
"всесилен ли е Ердоган"?              

Да, той не е чирак или калфа в политиката. 14 години на власт в страна като Турция са опит, който дава увереност и знания как да се лавира в сложните международни отношения, как да се приласкават избирателите или как да се организират избори. Информациите, че Анкара е започнала преговори за подписването на споразумение за свободна търговия с историческия съюзник Великобритания (винаги заставала зад турските каузи в минали събития), която след "Брекзит"-а търси своя собствен път към развитие в променящия се свят, са ново доказателство как се отстояват национални интереси в несигурна обстановка при неясни перспективи за световния ред. Но са и сигнал, че няма нищо случайно в протичащите напоследък политически процеси по света. Спомнете си как президентът Тръмп бе в Шотландия по време на очакване на "Брекзит"-а, какво каза тогава, как и защо спечели невероятната битка за Белия дом и какви идеи сподели с поддръжниците си, докато медии и социологически агенции величаеха Хилъри Клинтън. Сега Ердоган ще подписва споразумение с широк обхват с Кралството, "колкото този на споразумението за митнически съюз между Турция и ЕС". Разединеният ЕС няма единно становище не само по споразумението с Турция за бежанците, не само за визите, но и за самото членство на Анкара в ЕС. Не е само външният министър на Австрия, Курц, който убедено посочва, че Турция не е готова за такова членство и споразумението няма бъдеще. "Трябва да се търсят други пътища за изход от кризата", допълва Курц, който дава и конкретика на вижданията си. Звучи логично Ердоган при тези обстоятелства да се обръща към Лондон, но този път без унизителни за него извинения, които трябваше да преглътне, за да нормализира отношенията с Русия. Защото отношенията му със стратегическия съюзник САЩ зациклиха в един момент, и то най-вече по отношение на събитията в Близкия изток, ролята на кюрдите там и явното споразумение Москва и Вашингтон сами да решават съдбата на региона, като съгласуват действия. Каквото и друго да се говори. Това винаги става за сметка на малките играчи. И без значение е дали Сирия ще се федерализира, разпадне на части или Асад ще го има за още дълъг период. С амбициите за регионален играч, Анкара няма как да се примири с отрежданата й роля.

И тук започват дилемите

Защото с Русия се споразумяват за енергийни проекти и възстановяване на отношения, но тези дни Министерството на земеделието в Москва настоява забраната за внос на турски домати да се удължи с още 3 години. Едва ли става дума само за притеснения относно вредни вещества в отглежданите поне по 2 реколти на година домати в Турция. Същите заливат и нашия пазар, но никой не се интересува какво консумираме всъщност. А доматите са традиционно основно перо в износа на селскостопански продукти от Турция. Още повече, че турската икономика през последните 2 години не може да се похвали с постижения. Не само турската лира пада, инфлацията е 8%, безработицата бележи ръст, цените растат, БВП е 3% (2015 г. 4%), туризмът е в упадък, което тревожи управляващите, но повече турските граждани. Това като капак на страховете им от терор и насилия след опита за преврат. Част от тези граждани на 10 ноември отбелязаха 78 години от смъртта на Ататюрк по начин, който може да се приеме като противовес на водената от Ердоган политика за принизяване историческата роля на "бащата на нацията" за изграждане на модерна Турция. Не може да има двама велики лидери в Турция. Отдавна потретите на Ататюрк са свалени от магазини, ресторанти, обществени места, а сега в Измир гражданите на хилядно шествие са ги носели с покрити с черни чаршафи глави. Известно е, че Измир е крепост на кемализма и там винаги гласуват в полза на опозиционната НРП, кемалисти, при всеки избор. Покритите глави може и да са от страх, защото събитията във връзка с отбелязване на годишнината от кончината на Ататюрк са били официално отменени в Анкара поради опасения за сигурността. Което не е попречило и там хиляди да поднесат цветя на паметника му. Няма спор, че това са предимно светски настроените турци.
В крайна сметка е видно, че събитията, които напоследък се случват в Турция, са в пряка връзка с изявите й и извън границите, но са и доказателство, че Ердоган няма и не може да бъде променен. Той си има своята политическа програма, следва я последователно и тя винаги е насочена в личен план, за оцеляване и реализация като президент с разширени правомощия. Той е убеден, че промяната на конституцията с цел въвеждане на президентска система в страната "ще ускори прогреса на Турция". Всъщност каквото и да се коментира на Запад, Ердоган едва ли е проводник на налудничави идеи, например за пълна ислямизация на страната или пълно унищожение на малцинства като кюрдите (15-20 млн. в страната). Да, Турция стъпка по стъпка се ислямизира, но за него религията е само средство да държи консервативните маси в подчинение, да го следват, особено по време на избори, и да спазват онези правила, които няма да им позволят друг кръгозор и стремежи. Затова има промени и в образователната система, а учителите са сред най-често уволняваните служители. Да се пеят приспивни песни не за да пораснат децата, а за да се изправят, т.е. старите идеи за османското величие сега могат да служат за обединение и мисли в друга посока, а не например за високите цени.
В същото време кюрдите са приемливи само ако не настояват за права, независимост или автономия. С тънки политически сметки Ердоган постигна поставени цели. Първо унищожи армията и висшите й офицери, стожери на кемализма, светското начало и коректив на всяка власт. После започна мирен процес с кюрдите, защото му бяха необходими гласовете им по време на предстоящи избори, и то за да спечели срещу НРП и националистите. По традиция кюрдите гласуваха предимно за опозиционната НРП или малки леви партии. Когато обаче те влязоха в Меджлиса чрез прокюрдската ДПН (със съпредседател "турския Обама", Демирташ) и станаха заплаха за едноличната му власт поради искания за повече демокрация и права, той смени подхода и се започна

гражданската война в Югоизточна Турция 

срещу ПКК. ДПН и лидерът й Демирташ не си позволиха категорично да се дистанцират от ПКК, или поне в това ги обвинява Ердоган. Все пак те всички са кюрди и мечтите им са едни и същи. Пътищата за постигането им определено са различни. Междувременно се случи онзи "Дар от Аллах" (според Ердоган), опитът за преврат, който му позволи да си разчисти сметките с противници, включително с бившия съюзник, проповедника Фетулах Гюлен, и неговото движение "Хизмет", наричани вече ФЕТО. Неотдавна забраниха, уж временно, интернет, т.е. дадени социални мрежи, арестуваха журналисти (опозиционният лидер Калъчдароолу казва, че са 142-ма), отнеха първо имунитета на 130 депутати, а после арестуваха 11 от тях, които са от прокюрдската ДПН, включително двамата съпредседатели, и ги обвиниха в тероризъм, подкопаване на основите на държавата и разпространение на терористична пропаганда. Ердоган открито обвинява ДПН в действия за злепоставяне на Турция в международен план и така да има възможността да даде гласност на идеите си. В допълнение той е убеден, че ще подпише връщане на смъртното наказание, ако Меджлисът го предложи. Всички лидери на Запад реагираха с "притеснителни действия" (Меркел), "силно безпокойство" (Ренц), "дълбоко безпокойство" (Държавен департамент), "недопускане на Турция в ЕС" (Кати Пери, отговаряща в ЕК за Турция), "Анкара да каже какво иска" (комисар Хан) и т.н.
 И сега какво? Накъде отива Турция? Рекет над ЕС с цел чрез контрол на миграционните потоци да се признае правото да се разпорежда в Северна Сирия, т.е. да няма кюрдска автономия, а зона за сигурност, което трябвало да намали потока на бежанците към Европа. Отричане на Лозанския договор (1923 г.) като ощетяващ, за да вдъхне енергия на смиреното и уплашено турско общество, което е закърмено по принцип с великодържавни идеи. Из страната циркулират карти на Велика Турция, а министри говорят, че "границите на страната трябва да се изместят малко навън", което навежда на мисли, че става въпрос за анексиране на земи от съседи. В цялата суматоха става дума и за Кърджали. По-скоро обаче иде реч за разширяване на правомощия, а не за разширение на граници, което няма как да се получи без световна война. Един вид реторика с цел вътрешни сметки и обединение на нацията зад подобни "претоплени манджи", обосновани от проф. Давутоглу в неговата "Стратегическа дълбочина" и получили названието "неоосмански възгледи". На това му се казва национална кауза и стратегически политики! Зад тях обикновено стоят и националистите, а техният лидер Бахчели си остава единственият съюзник на управляващата ПСР за промяна на конституцията и битката с ПКК. Турция се управлява чрез решения на правителството, а то е на пряко подчинение на президента. "Наричат ме диктатор, не ми пука", казва Ердоган, и още "влиза ми от едното ухо и излиза през другото". "Ние твърдо влизаме в Сирия и заедно със свободната сирийска армия, обучена у нас, ще участваме в битките срещу ИД", твърди Ердоган. Очевидно е, че не е само срещу ИД. Той е срещу Асад, но зад Асад продължават да стоят 60-70% от сирийците, и то светски настроените. Позицията е изчаквателна, и то най-вече, за да се установи какво ще се разберат Путин и Тръмп. Но определено Ердоган не си губи времето, следва целите си. Тези дни на изложение в Истанбул бе представен за първи път турски танк, наречен "Алтай", собствено производство във фирми на Коч, за който се казва, че ще конкурира успешно използваните до момента подобни западни съоръжения. Твърди се, че има готовност за производство на 250 такива танкове. Защо ли?

Къде се нареждаме ние?
 
Както обикновено, за нас остава да определим какво ни устройва, и ако може, бързо да преодолеем съществуващото сред българите чувство за зависимост на управляващите от Ердоган. Както и за наличие на намеса във вътрешните ни дела. Устройва ли ни "приятелството" между Русия и Турция? Ще съумеем ли да правим балансирана политика не като има различни изказвания на различните институции, а като се определи национална позиция, която защитава интересите ни, и тя да се отстоява от всички при всеки повод? Само единение на нацията ли е необходимо? Не, и у нас е необходима промяна като тази в САЩ, която да ни гарантира национално достойнство, друг път за отстояване на  интереси и ако може по-малко "сателитен синдром". Има шанс, защото големите вече са заети със своите дела и трябва да се използва моментът на глътката въздух.  "Който го може", както се казва.


Като силен аргумент да се признае правото на Турция да не допусне кюрдска автономия Ердоган представи несанкционираното навлизане на тежковъоръжени армейски части в Северна Сирия

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"