Светът става на крака пред българските творци

Проф. Диляна Мичева е пианист, композитор, вокален педагог, ръководител на катедра "Сценична реч" в НАТФИЗ "Кр. Сарафов". През 1993 г. създава музикалната формация "Аква-Делиа", която ръководи до днес. Удостоена е с наградата на Форума на европейските експерти "Златна книга". Днес, 30 ноември, от 19 ч. в Тронната зала на Националната художествена галерия проф. Мичева ще изнесе юбилеен авторски концерт по повод 55 години на сцената, в който ще вземе участие и "Аква-Делиа". Входът е свободен.

- Проф. Мичева, какви произведения сте подбрали в програмата за концерта?
- Подготвила съм разнообразна програма с мои клавирни пиеси от цикъла "Импресии", от детския цикъл "Свиреща кутийка", Рондо за пиано, "Сътворение на света" - финалът на пиесата ще бъде началото на изпълнението на "Аква-Делиа". Те ще изпеят някои песни от "Видения из древна България", "Ескизи от България" и "Музика на Европа". Това са едни от най-представителните цикли, с които в последните години се изявява "Аква-Делиа" на нашите и световните подиуми. Във "Видения из древна България" едновременно звучат ортодоксални песнопения и автентичен фолклор. В "Ескизи от България" се съчетават няколко автентични народни песни. "Музика на Европа" създадох, когато предстоеше приемането на България в ЕС, и това беше посланието на българския дух към духа на европейските народи.
- Насловът на концерта е 55 години на сцена - защо?
- В поканата-дипляна съм сложила две черно-бели снимки от 1961 г., които бяха публикувани в списания. На едната съм самичка, на другата - с моята първа учителка по пиано Пенка Илева. Тогава ми обърнаха внимание като на малка, 7-годишна пианистка по повод първата награда, която получих на републиканско състезание "Млад пианист". Това беше първата ми голяма изява на сцена. А поводът да направя този концерт е странен. Намерих между стари снимки в Севлиево, в архива на моята майка, една чернова с посвещение на нейна приятелка по случай 55-годишнината й. В него пише: 55-ата година е знакова за човека. На 55 години жената вече е зряла, улегнала, но и готова да поеме нов път в живота. На 55 години човек е на върха на стълбата, по която бавно се е изкачвал през годините. Колко дълго ще остане на този връх, зависи от него, след което бавно тръгва надолу, за да дойдат на върха тези, които са вървяли след него. Толкова пъти съм преглеждала този архив и не съм обърнала внимание на малкото листче. Този знак ми дойде като просветление за моите 55 години на сцената. Иска ми се, докато някои от моите учители още са живи, да ги поканя и да им благодаря за всичко, което са ми дали; да уважа и част от колегите от Театралната академия, с които работя вече 37 години. Някои си отидоха - големи имена като проф. Николина Георгиева, проф. Атанас Илков, проф. Юлия Огнянова... Искам да уважа тези, които са живи и здрави, като проф. Надежда Сейкова, да се срещна с приятели и колеги.
- Музика и театър са две изкуства, които развивате равностойно по време на цялата си кариера. Какво ви дава всяко от тях?
- Скоро си мислех с голяма благодарност към Бог, че "кривна" моя творчески път към Театралната академия. Завършила съм пиано, след това съм учила композиция и желанието ми беше да бъда концертираща пианистка. Но съдбата ме изпрати във ВИТИЗ. Първо бях пет години корепетитор в катедра "Сценично движение". След това издържах втори конкурс за преподавател по вокално обучение и теория на музиката. В началото аз прегърнах академията, потънах в работата да озвучавам с песни, свирене и импровизации на пиано етюди и големи изпити по актьорско майсторство, основно работех с класовете на проф. Сейкова. След това стъпка по стъпка стигнах до едно творческо проникновение - направих спектакъла "Вик" с режисьор Велимир Велев, който беше мой студент, с класа на Зуека, Мария Сапунджиева, Мариан Бозуков, Вяра Коларова... Следващата година направих "Между небето и земята" с режисьор Петър Тодоров, с класа на Мая Бежанска, Деси Тенекеджиева, Румен Угрински, Галина Савова, Съни Сънински... След това създадох мой авторски спектакъл - "Шевица шарена", в кукления театър във Враца. Композирах музиката към "Железният светилник" под режисурата на проф. Юлия Огнянова и към "Медея" на проф. Надежда Сейкова. После поставих авторския си спектакъл "Достигнало до нас". Така потънах и в другото изкуство - театъра, и продължих в тази посока. С проф. Румен Рачев осъществихме "Български народни приказки и песни", с проф. Жени Пашова - "Безсъние"...
- Човек среща много учители по пътя си и всеки от тях оставя своя уникален отпечатък. Какво пазите у себе си до днес от наученото от тях?
- Имах щастието да уча при изключителни музиканти, всеки от които изгради, моделира по нещо в мен. Моята първа учителка в Севлиево Пенка Илева ми даде изключителна пианистична постановка, тя ме насърчаваше и да композирам. До ден-днешен госпожа Илева е мой много скъп човек и близък приятел. Следващият учител-фактор в моето личностно и професионално развитие е доц. Лидия Кутева в Музикалното училище. Завърших последния клас на НМУ при голямата пианистка и ярка личност Людмила Яковлева. После работих с проф. Люба Енчева. А след дипломирането ми в Музикалната академия заминах на специализация във Ваймар, Германия, при проф. Хофман. Междувременно започнах уроци по композиция при проф. Парашкев Хаджиев и продължих с проф. д-р изк. Пенчо Стоянов - той е мой духовен родител, заедно с неговата съпруга проф. Елена Стоянова до днес те са моите най-близки хора, да са живи и здрави.
- Днешните ви ученици, студенти имат ли същото отношение, респект, жажда да вземат колкото е възможно от човек, натрупал знания и опит?
- Бях на 25 години, когато постъпих в Театралната академия, и много-много физически и по акъл не се различавахме със студентите. В един период от 20 години между нас имаше приятелство. Събирахме се на купони, на които раждахме песни, спектакли, сценарии, обмисляхме костюми, взаимно провокирахме своята творческа инвенция. Когато влязох в по-респектираща възраст, се появи дистанцията на времето, на възрастта. Но това пак е Божия искрица - да можеш да стигнеш до душицата, да влезеш в спецификата на всеки талант и да му дадеш свобода да се развива. А в същото време много леко, дори незабележимо да го напътстваш. Стремила съм се във всеки да оставя част от душата си. И мисля, че съм успяла.
- Концертите, които изнасяте вече 23 години с вашата група "Аква-Делиа", са своеобразно зареждане между вас, музикантите и публиката. Как ви въздействат тези срещи, този обмен на енергии?
- Това е химия. Изключително щастлива съм, че повече от 15 години работя с едни и същи хора. През годините се родиха няколко дечица, някои колеги заминаха в чужбина, но основното ядро си остава. Ние сме приятели, свикнахме с нашите достойнства и недостатъци. Лошото е, че дойде едно време, в което държавата спря да мисли и да се грижи за новосъздадените театрални и музикални формации. Прекъснаха проектите в Министерството на културата, парите за тях се пренасочиха изцяло в Столичната община. Половината от субсидиите оттам се отделят за институции, които са държавно осигурени, другата половина се разпределя за сдружения с нестопанска цел, фондации... И такива формации, които са носители на новата култура, на новия изказ, остават бездиханни. Няма да спра да говоря и за начина, по който се оценяват проектите. С огромни суми се подкрепят такива, които нямат нищо общо с голямото творчество. Не се отделя внимание на творчеството за деца. Повечето произведения си стоят по шкафовете на композиторите. Строим и ремонтираме зали, а даваме ли си сметка, че много скоро в тези зали няма да има кой да свири и какво ще свири... Щом завършат музикалните училища, младите отиват в чужбина, за да продължат висшето си образование. Мисля, че ние, творците, трябва да се обединим, спешно да се направят кръгли маси във връзка с театъра, с музикалната култура, да се вземат мерки за опазването на българската култура и творчество. Защото ако светът става на крака на нещо, това са българските творци - от изобразителното изкуство, театъра, музиката, киното...
- Когато представяте спектакли пред чуждестранна публика, какво най-много я впечатлява?
- Вече много рядко пътуваме. В миналото имаше проекти във Външно министерство за представяне на България, тази система се срина много отдавна. Страшното е, че вече почти никой не произнася думата култура. И не си даваме сметка, че ние сме много богати наследници на древни цивилизации. И колко сме безотговорни, че убиваме българския дух, творчеството на нашите таланти. Най-малко десетократно с "Аква-Делиа" сме били в много европейски страни, от три пъти в Лисабон... до два пъти в Индия и два пъти в Япония. Да не говоря за Рим. Всички наши изяви са били организирани на ниво дипломатически корпус. Но сега в България ни забравиха. Дълбоко се надявам, че в културната програма за приемането от страната ни на председателството на ЕС през 2018 г. ще се сетят да ни включат с концерт.
- Музиката е един от подценяваните предмети в учебната програма у нас, особено в гимназиалния курс. По какъв начин това се отразява върху развитието и възпитанието на младите хора?
- Пагубно! Големият проблем е в програмите, които спуска Министерството на образованието. Например програмата по музика на т клас е абсолютно дублирана с тази на тт клас. В съавторство с Ксения Семизорова и Лидия Стефанова създадохме пособие за детските градини от 3 до 7-годишна възраст, написала съм над 80 песни по мои стихове и музика, всичко подчинено на учебния процес. И виждайки програмата на т клас, установих, че това, което са учили в последната група на детската градина, се учи и в т клас. Изключително неадекватно, непрофесионално са направени програмите за писане на учебници. Второ, този бизнес с учебниците е престъпен. Това е бизнес с душите, с културата и образованието на нашите деца. Трябва да се организира голям форум с участието на граждани, организации, компетентни, можещи хора. Не само за музиката, за всеки учебник!