За тебе да пея, да плача, да страдам...

Пенчо ЧЕРНАЕВ

Матей ШОПКИН е един от най-изявените ни съвременни поети. Това е известно.
Неговият глас се издига високо в българската поезия и в българското небе - звънлив, призивен, тръбен... И се чува надалеко - пряко хълми и долини, в градове и села, отеква в сърцата на хиляди читатели.
Тъй се започва още от първата му "войнишка" стихосбирка "Двадесета пролет", върху която името му се появява за пръв път, та до днес. Още в бележитата ранна  "Молитва от Ботев връх" (1964), тогава само 26-годишен, той се врича на древната, родна, "побеляла от кости и преспи" земя:

Помогни ми за тебе да пея, да плача, да страдам,
с твоя вятър и с твойте жита и реки да шумя,
с твойте песни спокоен да влизам и в рая, и в ада,
с твойте песни - божествена, българска, моя земя!

И през целия си творчески път (вече над половин век!) поетът остава верен на това домогване, на тоя емоционално-възвишен стремеж. В територията на духа той създава едно значимо, силно и богато поетическо дело, достоен негов влог в съвременната българска литература. То е изцяло пропито от горещи родолюбиви чувства. Не случайно провидецът Николай Хайтов го нарече "най-родолюбивият поет след Иван Вазов".
Ако вземем само някои от знаковите му книги, каквито несъмнено са "Потомък", "Пред олтара на България","Жребий", "И българин завинаги оставам", ще видим каква последователност, каква целеустременост излъчват песните му. Те са синкопите на едно сърце, което винаги тупти за родната страна, страда за нея в дни на беди и покруса, радва се във времена на подем и възход. За радост, в душата на твореца и до днес живее възторженото, вдъхновено момче. Две свети понятия има за него - Майка и Родина. "Богородице моя, моя земя" - възкликва той в едно от ранните си стихотворения. Отъждествяването на родната земя с Божията майка е висша степен на синтез и преклонение. И наистина ние нямаме нищо по-скъпо на света от Родината - тя е нашият корен и нашето небе, нашето гнездо и нашият хоризонт, нашият олтар и нашият Космос; всички други земи са "чужди земи"...
И защо - ще ми се да попитам опонентите му - Матей да не пее с пълна сила, със своя си, даден му от Природата, глас, за онова, което му е на сърцето, което му е най-свидно? Това са неговите съкровени изживявания, неговите емоции, изпълнили цялото му същество. Нали всеки трябва да бъде себе си - такъв, какъвто го е създала Натурата, различно цвете във вселенската безбрежност.
И нека го упрекват за органиката и целостността му, за непреклонността и устремеността му, за патоса и огнедишащата му любов, за камбанните ноти в лирата му - той е и си остава поет - глас на своята земя, неин непримирим воин. Поезията му е дълбоко българска - не се притеснявам, като изричам тия думи, защото са верни, подкрепени от поетовото битие и творчество.
Любовта на Матей Шопкин към България се конкретизира и опредметява в обичта към родното село - гордата сцена, научила го, че няма право на лъжа; към любимия, многократно възпяван Търновград - вековна крепост на българщината. Мнозина са писали за старата ни столица, но малцина са успели като него да пресъздадат в слово и звуци невероятната й красота и обвеяната й със слава история:

Янтра янтарна, Янтра прастара,
Янтра вечерна с вечни води!

Вслушайте се в това поетично двустишие, в тоя напев и словоред, в тоя фонетичен звън и ще доловите какъв пулсиращ ритъм и ромол на вода се дочува в тия, превърнати в песен "Я", "Р" и "В". Това е вълшебното майсторство на родения поет!
Както и други свои събратя, Матей Шопкин неведнъж се връща към мисълта за предците, за рода, за корена - "многолетен и могъщ". Лиричният потомък е "кръв и плът от дедите", верен докрай на техните завети. Същевременно у него коренът се превръща в кота и връх, които трябва да достигне.
Мъжество и дързост излъчват поетовите творби. Трудно е да се посочат в предишните десетилетия стихотворения от други лирици, подобни по сила, патос, поетично внушение и нравствен максимализъм на Шопкиновите "Две витрини", "Москва, Валери Брумел", "Възраст"... Назовете ми от тогавашните времена ЕДНО стихотворение поне близко по кураж, по гняв и въздействие до "Две витрини"... Това е поетовото морално бунтарство срещу фалша и лицемерието, свидетелство за благородния порив на сърцето му, протест срещу каноните на примирението и послушанието. Тия и редица други силни стихове останаха емблематични и за автора им, и за времето, задължаващо ни още повече днес да не живуркаме, а "знамена да носим, знамена!", както призовава поетът.
Като лирик Матей Шопкин е достоен продължител на горди народностни, социални и патриотични традиции в българската литература - и в тематично-съдържателно отношение, и в художествено-поетичните форми. У него няма страх, че могат да го определят като изостанал или старомоден. Като художник той владее до съвършенство всякакви стилове и похвати, но у него няма напъни и претенции да се представя за авангарден, супермодерен, за предизвикателен новатор. Това са прийоми на слаби автори, целящи да привлекат по какъвто и да е начин чуждото внимание. За него е достатъчно да бъде верен на себе си, на своите принципи и убеждения, да бъде СЪВРЕМЕНЕН граждански поет и трибун, който пее и се изразява единствено на своя си, подарен му от Бога глас. Повикът му е:

Пей! И върви!... И оставай такъв:
с български корен и българска кръв!
                           
Стиховете на тоя горд певец нерядко звучат като клетви и заклинания, но това не са декларации и възвания, а изповеди на горещо и родолюбиво сърце. Такава е душевната му нагласа, неговото вътрешно устройство, природата му. Той е поет с призвание и характер. Роден е не за серенади и песни под сурдинка, а да бъде бард и вестител, ритор на своето време,  изразител на мислите и емоциите на съвременниците си. България, България е винаги в основата на любовта и тревогите му, на вярата и надеждата му, опора в неговите дни, защото тя е една, единствена "в огромната Вселена", една "в живота и смъртта".
Поезията на Матей Шопкин не е тихо кабинетно занимание, в което с артистична наслада се шлифоват рими и строфи, не е търсене на самоцелни, зашеметяващи метафори, не е самозамайване и нарцистично самолюбуване - вижте ме как мога!, а откровение, изповед, орис. Тя е "Съдба и песен", както е озаглавил избраните си в книга стихотворения. Поначало той е поет на еруптивните избухвания. Високо е съзнанието му за отговорността и мисията на твореца, длъжен "да пресъздава" този вечен свят, като дори тъгата и сълзата си превръща в песен.
"Моите песенни строфи приличат на жетвени снопи", споделя той със своя читател. Достоен защитник на ясни и категорични позиции, поет с отзивчива душевност, с изострена гражданска и социална чувствителност, той има право да се гневи на ония творци, които нехаят за страдалческата участ на народа си, и по ботевски ядно да възкликне:

Пишете чалга, шантави лирици,
напук на гнет, мизерия и глад!
                                            Съвремието диша в поезията на Матей Шопкин. По един стих може да се отгатне кога е сътворена съответната песен. Още в "Предчувствие" през 1961 година той пише: "Светът е болен от лъжи." Това усещане ще се засили десетократно по-късно, когато настъпят дните на изпитания и проверка, когато в хаоса се губят посоки и приятелства, когато си отиват любови, надежди и вяра, когато душата не вижда "спасителен изход, ни милост, ни здрава опора", а Родината е изправена на поредната Голгота. "Огромни зими" и преспи затрупват нейния път и нейната чест, изгаряща е болката, че България си отива. Но тъкмо в тия трудни имена поетът остава неин предан и верен син, готов да бъде винаги "бранител" и "щит", незабравил клетвата си, че е "капка от този велик и безсмъртен народ".
Това не са високопарни фрази, търсени словесни тиради, а дълбоко и горестно лично изживяване, високоволтово изригване на сърцето. му. Той има пълно основание да каже: "Молитви пред олтара на България - това са мойте нови стихове."
Фината, скрита, често премълчавана, нежност на твореца прозира в любовните му стихотворения, посветени най-вече на съпругата му Магдалина. В интимната сфера Матей Шопкин не е поет на афиша, на публичния показ. Може би го спира и някакъв комплекс на селски свян да прави обществено достояние онова, което е само за между двама. Но дълго спотаявани, а може би и насила задържани, интимните му слова избликват от цялото поетово същество:

Обичам те! На тридесет години
ти казвам думи прости и невинни...

Няма ни грам съмнение в искреността, чистотата и силата на изживяванията и изповедите на поета, а простотата на изказа увеличава и доверието, и внушението, и въздействието.                                                                                                                     Талазите на живота немалко месиха и подхвърляха и поета Матей Шопкин, люляха го земетръси, силни ветрове свистяха над побелялата му вече глава, тежки удари изпита коравата му гърбина, но той се оказа устойчиво семе, жилав и издръжлив като воля и характер. Създател на зряло и високостойностно творчество, приносно в талвега на литературата ни, той продължава да върви все тъй предизвикателно изправен, верен на себе си, убеден, че трябва "душа и дух до край да отдадеш,/ за да останеш в Ботевата чeта".
Многоликост, яркост, категоричност има в творбите на поета, само хленч няма. Дори когато е уморен, когато е сам, когато е тъжен, гордо носи страданието си. Той не си играе на драми, не изпълнява показни номера, не чегърта под ноктите си да търси черното, не ровичка в душата и подсъзнанието си да се прави на сложен, а изплаква или възпява битието и страданието на народа си, защото е един от неговите синове.