Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

15 Декември 2017 | Петък
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Слушко и непослушко

Николай Коев

20. Януари 2017 , брой: 14   1347   0



    По някакъв си актуален повод се сетих за един традиционен сюжет от детски рожден ден. Събрали се щастливи родители с роднини около малкия на семейното тържество и търпеливо изчакват гвоздея на програмата с раздаването на подаръците. Преди това обаче възрастните подлагат на сладко изтезание виновника с вкиснато традиционни въпроси от сорта на: "...ти слушка ли през тази година?", "...а папка ли?" Естествено нетърпеливкото отговаря утвърдително и дава старт на дългоочакваното връчване на играчките.
    Та замислих се за "слушкането" и "папкането", което се превърна за маса докопал се до властта народ в удобен начин за безметежно съществуване. И честно казано, останах доста учуден, че дори в последната си публична изява пред медиите г-н Плевнелиев не събра сили за поне малко по-уравновесен подход в невероятно крайната си антируска реторика. Заблуждавах се наивно, че накрая на така оспорвания от над половината българско население мандат на държавния ни глава, иначе очевидно прагматичният бизнесмен ще прояви усет за миролюбива раздяла и с привидната му пасторска смиреност ще постави по-мек отпечатък в съзнанието на  многобройните си критици. Но уви! Това изобщо не се случи. За кой ли път се преповториха известните и добре научени мантри, които, ако не ни вкарват в тежък конфронтационен режим с голямата страна на изток, то е защото г-н Плевнелиев  се оказа относително самотен играч на тази къса и безперспективна писта.
    За несведущия в родния ни повсеместен хаос слушател свеобразният президентски отчет бе истински апотеоз на успеха. Потоци от топли сълзи замъгляваха взора на невиждащите, а тържественият камбанен звън в съпровод на фанфари оглушаваше нечуващите. То не бяха постижения, принципни позиции, международни признания, ценности, разговори на четири езика със световни лидери и какво ли не още. Но и като баща на нацията /майката си я знаем!/, истинска загриженост за бъдещето ни след НЕГО. Затова ние, осиротяващите, с тревога разбрахме, че ни грози опасност да ни отнемат председателството на Евросъюза, но ако работим срещу интеграцията и единството на най-голямото междудържавно обединение. Това, естествено, няма как да се случи. Но в миг, може би пак наивно, си представих, че по пътя на новия президент като че ли има заложена мина. Тя цъка и предупреждава, че може да бъде активирана при определени обстоятелства. В това отношение международната либерална общност има утвърден опит и практика, който усетихме през зимата на 97-ма и по-късно при Орешарски. Пък и тези натрапчиви напомняния, че Радев не бил политик и ще му е много трудно. Ами със сигурност няма да му е лесно. Защото много ошлайфани и проплакали едва ли не в мерцедесите "печени" политикани  доведоха голямата част от народа до мрака на нищетата и унижението, за да се изтегнат те на слънчевата страна на живота.
    И докато отчетът на отиващия си президент бе в унисон с великата песен на великата Едит Пиаф "Светът в розово" /La Vie en Rose/, то вице-то Маргарита Попова направо изплака болката си за трагичния ни роден феномен - разединението и агресията. Тези, които имаха слух за нейните послания добре разбраха адресите на разединителите. А що се отнася до агресията, то като че ли и тя е функция на разединението, тъй като за да припламне трагичната искра на сблъсъка са необходими все пак два полюса и много изровени от псевдополитиците бразди.
    Многократно в своя "извънсистемен" отчет Попова повтори нещо, което  заслужава особено внимание. "С очи за България"- ето това бе посланието, което трябваше да бъде чуто, осмислено и разбрано. Защото в унеса да следваме неотклонно утвърдени общоевропейски практики, които безспорно имат своя практичен смисъл за общността, ние пожертвахме суверенитет. И не е ли вече крайно време като истински равноправен и лоялен член на европейското обединение да отворим широко очи и за България ? Та нима не една и две държави от континента не защитиха категорично и националните си интереси и направи ли ги това по-малко верни членки на Евросъюза ? Едва ли! Поне практиката доказва, че техният глас се чува отчетливо в ЕС, а и не само. Затова в трудното ни време повече отвсякога наред с партньорските ни ангажименти е необходимо и повече национално самочувствие, патриотизъм и отдаденост към Отечеството. Защото то ни е едно, нуждае се от нас, а и ние от него. Нали?

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"