Живеем като в транс и чакаме някой вълшебник да поеме отговорността за собствения ни живот

Диана Богданова е родена в София. Завършила е психология в СУ "Св. Климент Охридски", магистърска степен. Професионалната й кариера стартира като мениджър човешки ресурси в голяма компания, впоследствие се ориентира към самостоятелна консултантска дейност в областта на организационното и фирменото консултиране. През 2010 г. отваря свой кабинет за психологически консултации и терапия.  Приоритет й е индивидуалната работа с деца и родители, семейни двойки, детски групи за арт-занимания.

- Диана, как се насочи към професията на психолог? Кое те привлече в нея и сбъднаха ли се очакванията ти?
- Връщаш ме много назад във времето... Бях в десети клас и се увличах по литература за човешките взаимоотношения, четях лаически Фройд и Пиер Дако. И както се подготвях за юрист, внезапно осъзнах, че съм едно кълбо от въпроси за себе си и света! Тогава реших, че мога да канализирам своите търсения и интереси в посока психология и реално й се отдадох. Нито за миг не съм се съмнявала в избора си! Колкото и трудно да е било на моменти. Изборът на образование за мен беше изключително свързан с този на професия впоследствие. Дори смело бих заявила, че да станеш психолог, учител или лекар, е въпрос на призвание, на вътрешна нагласа и светоусещане. Водещ мотив са обичта и дългът към хората, като посвещение и служене на тях и тяхното добруване.

- Търси ли българинът услугите на психолог или е свикнал да се справя сам? Няма ли все още някакво притеснение? В много страни всеки си има личен психолог и при проблеми веднага се обръща към него...
- Ще излъжа, ако кажа, че стигмата я няма. Заедно с нея ги има и притесненията да говориш пред непознат,  да се себеразкриваш, да си като "прочетена книга", да излагаш проблемите си, с които си се сраснал,  да се вълнуваш от това, какво ли ще кажат съседите, ако разберат... а колегите!? Все предразсъдъци, с които и аз самата се сблъсквам, независимо от възрастта на клиентите си. Това е част от съпротивата, за която следва да е добре подготвен психологът, за да има нужното търпение и внимание да помогне на клиента да я преодолее. Разбира се, на другия край са и онези случаи, когато ти се обаждат за дребни ежедневни проблеми и очакват съдействие при всяка стъпка. Неслучайно най-трудна е първата среща - тогава са гради мостът на това, което наричам базисно доверие. Тогава настъпва онова химическо взаимодействие и интуитивно разпознаване дали отсреща стои правилният човек, който ще ме изслуша и помогне, без да ми се смее, без да ме критикува, оценява или обвинява. Голямата отговорност за нас, психолозите, е да създадем това пространство на безопасност.

- Кога човек трябва да се обърне задължително към психолог?
- Отговорът на този въпрос е много важен, но и обстоятелствен. Затова ще се опитам да бъда максимално конкретна. Задължително трябва да се потърси помощта на психолог, когато лицето има явна задръжка в психичното си развитие и не отговаря на критериите за норма за съответния възрастов период; има опасност от трайни психични увреждания; заявява мисли за самоубийство, проявява трайна тенденция към агресивно поведение (включително и самонараняващо се); има съмнение за прием на психоактивни субстанции; жертва е на тормоз; минава тежко и трудно през кризите на порастването; има емоционални и/или поведенчески проблеми - зачестяват бягствата от училище, честа смяна на настроенията и желанията; при съмнение за участие в групи с деструктивен характер; страхове и фобии; проблеми със самооценката и Аз-образа, с възпитанието и т.н. Посещението при психолог обаче невинаги означава клиничен проблем. Понякога е има въпроси, свързани с професионалната ориентация, междуличностното общуване, повишаване на вътрешната мотивация, търсене на решения, постигане на цели, управление на конфликти, самоусъвършенстване и др.

- Какво е психическото здраве на българина днес?
- Ще се въздържа да обобщавам. Само мога да кажа, че виждам как всяка втора млада жена у нас е с депресия. Как все повече нараства процентът мъже на средна възраст, които са жертва на коварните панически атаки и нервни разстройства. Агресията в училище е стряскаща. Все повече деца със страхове, все повече семейства с травмиращ родителски стил и неадекватни изисквания и отношение към подрастващите.

- Имаш дъщеря, която е ученичка. Твоето мнение за българското училище днес от гледните точки на родител и на психолог?
- Да, тя е трети клас. Старая се да следя отблизо училищния живот и поради това съм и член на училищното настоятелство. Това ми дава шанс да участвам активно в дискусии и проблеми, които разискваме между родителите и някои учители. Така искам да покажа на дъщеря ми, че не ми е все едно къде и как учи, в каква среда, при какви условия. Когато станеш част от ежедневието на детето, ти му подсказваш, че го подкрепяш безусловно, че те вълнуват неговият свят и проблеми и добре познаваш цената на успеха му.
Като цяло наблюдавам, че ако до четвърти клас преподавателите успяват да създадат авторитет, след това децата сякаш изпадат във вакуум и с поведението си свалят от пиедестала и педагози, и родители. Детето е симптом на семейството - то отразява цялата вътрешна динамика, взаимоотношения, традиции, емоции. Когато се работи с него, се работи с цялата система, която то представлява - семейството. А далеч не всички родители са готови да поемат отговорност за поведението си, за възпитанието на децата им - или стоят безучастно, или са крайно негативно настроени срещу училището и очакват то да запълни пропуските в тяхната работа. Сякаш се води една тиха война на авторитети и модели на поведение - в крайна сметка детето става жертва на възрастните.

- Все повече родители се обръщат към психолози, защото не могат да се справят с децата си - отчуждение, агресия, наркотици... Защо се случва всичко това?
- Битува масова неграмотност по отношение на възпитателните стилове, отношението към детето продължава да е като към домашен любимец, разчита се на институциите в лицето на детски градини и училища да го възпитат, липсва време за него, слаба комуникация или токсична такава. В крайна сметка родителите сме във времена, когато "живеем, за да работим" и това в някакъв момент определено застрашава вълшебната връзка на близостта с детето ни. Друг е въпросът, че детето, когато става тийнейджър, поради ред емоции и мотиви заменя кръга на значимите фигури (доскоро неговите родители) с този на близки и познати.

- Каква е рецептата за справяне със ситуацията?
- Не бих се ангажирала с точна рецепта, защото липсва конкретна ситуация. Но в един общ план бих казала, че най-важното в случая е да останем близки до света на децата ни по един ненатрапчив и мек начин - като ги изслушваме, подкрепяме и обичаме безусловно. Детето трябва да знае, че каквото и да прави, както и да греши - неговият дом е неговото убежище и там то е винаги на сигурно и топло място. Детето има нужда да е част от общност със споделени ценности. А общност се създава не с подпис в гражданското, а с традиции и обичаи - семеен обяд в неделя, кино в петък вечер, празнуване на всички празници заедно.

- Народопсихологията на българина... Променила ли се е тя през последните години? Кои са положителните ни черти и кои отрицателните?
- Изкушавам се да разсъждавам над този въпрос през призмата на часовете извън кабинета си. Още като седна зад волана, и народопсихология изобилства зад лъскави витрини, смръщени лица и безразсъдно смели до циничност водачи на други МПС-та. Улици и молове, пълни с млади хора в трудоспособна възраст. А искаме ръст на икономиката! Деца крещят цинични думи и се нападат. А те са нашата надежда за утре!  Повсеместно цари липса на ред и дисциплина, на уважение към другия, на разбиране, че за всеки има място на тази земя - важното е да не си пречим и да не правим това, което не искаме да направят на нас! Живеем като в транс и чакаме някой вълшебник да поеме отговорността за собствения ни живот. В други държави силно се впечатлявам именно от хората на улицата, от правилата за движение, които спазват безусловно, от готовността за оказване на помощ, която им е като инстинкт.
Положителните черти?! Радват ме хората, които преследват целите си, които имат здрава ценностна система и морал, които стоят зад думата си, които са директни и ясни в посланието си към другите и отстояват позицията си. Които рискуват, опитват да правят тук бизнес, да образоват другите, да пишат и творят. Които оставят следа след себе си.

- Според теб какво ни пречи да бъдем "нормална държава"? Мнозина обвиняват именно народопсихологията ни. Прави ли са или има и нещо друго?
- Има известна доза истина в това да се облегнем на народопсихологията като причина. Но все пак живеем във време, когато имаме голям избор от информация и всеки има право да реши за себе си да живее отговорно и осъзнато, да спре да се покрива и да послъгва, да намери начин да прави най-добре това, което може да прави, а не да симулира заетост или да чака лесни пари вкъщи, лежейки на диванчето. Всеки да започне да общува здравословно и да помни, че един ден децата му ще живеят по същия начин, както той днес, и ще обвиняват своите родители за наследството от кредити и изпепелени ценности.

- Как виждаш бъдещето на България?
- Иска ми се да вярвам, че детето ми ще живее в една спокойна и даваща сигурност и възможности за развитие държава. Че ще изпитва гордост от това, което ще прави за страната си. Аз виждам нашата България - спасена, облагородена като обработена и засята земя, която чакаме да даде щедро своите плодове. Опитвам се да съм оптимист и с вярата си допълвам тази си нагласа.

- Какво е твоето послание към читателите на ДУМА?
- Бъдете здрави! И живейте тук и сега, с поглед към бъдещето! Не позволявайте друг да мисли, вместо вас, да прави вашите избори и да живее вашия живот! Психически здравият човек е отговорен не само за делата си, но и за мислите си. И помнете, че две са основните емоции, които ни водят - страх и любов. От нас зависи коя ще изберем за пътеводна звезда!