По хубавия син Дунав с гумена лодка

Пламък Занев

По хубавия син Дунав -    с тези думи започва познатият на всички ни валс на Йохан Щраус. Валс се танцува в салон, но ние с Д. с нашата малка надувна лодка танцувахме няколко дни по вълните на Дунав, подхвърляни като коркова тапа, съпроводени от учудените възгласи на рибари как с такава малка лодка сме тръгнали и как още не сме се удавили. Те сякаш не съзнаваха, че ако се бяхме удавили, нямаше... да ни срещнат!?
Бяха изминали почти двадесет години, откакто за последен път плавах по река Дунав. Затова решихме с Д. да направим едно кратко пътешествие по реката, още повече, че имахме и повод: след две поредни разбивания на тавана лодките бяха оцелели и това събитие трябваше да бъде ознаменувано.
Решихме да преплуваме разстоянието от Черквица до Русе. Не е много голямо - само стотина километра, но малка надувна лодка като нашата би могла да го вземе за четири дни.
С влак отидохме до Черквица. Избрахме удобно за влизане във водата място и под учудените погледи на местните деца започнахме подготовката: най-напред надухме лодката, но щом натоварихме багажа, се оказа, че за нас... няма място! Просто бяхме подценили обема на лодката и на багажа, които носехме, макар че той беше само две раници.
Не ни оставаше нищо друго освен някак си да се настаним върху багажа и да тръгнем. Щях да греба само аз. Беше невъзможно двама човека да гребат, не само защото нямаше място, но и нямахме втори чифт гребла. Те бяха алуминиеви и бяха изчезнали при посещенията на "гости" на тавана, също бе изчезнал и алуминиевият рул.
Успях да направя един от дърво и задължението на Д. щеше да е не само да бъде капитан на лодката, но и кормчия. 
Времето - великолепно за плаване. Гледахме водата и не можехме да й се нарадваме - чиста, чиста, чак прозрачна. Заобиколихме смукателя на помпената станция и поехме напред. Д. не можа да се справи с двете задачи - капитан и кормчия. Седнала неудобно, тя изтърва руля и от този момент аз освен гребец щях да имам грижата и да управлявам.
Първото по-голямо изпитание за лодката ни се оказа водовъртежът при Никопол. Не можехме да го избегнем и трябваше да преминем през него. Вълните бяха високи около половин метър и ни подмятаха като орехова черупка.
Преодоляването на това изпитание ни даде увереността, че плаването ще е успешно. Тук се почувства влиянието на румънския химически комбинат в Турну Мъгуреле - водата беше мътна и във въздуха се носеха неприятни миризми.
Денят наближаваше своя край, а бяхме изминали едва 10 километра. Харесахме си едно равно и сравнително чисто място на брега за бивак зад един от островите, но кои точно не можехме да кажем - нямаше километрични знаци и плавахме като слепци. За наш късмет в момента, когато приставахме, стадо крави заеха мястото - едни легнаха на брега, други навлязоха във водата и нямаха никакво желание да излизат. Непрекъснато казвах на Д. да гледа по брега за километрични знаци. Нямаше...
Направихме опит да говорим с краваря - къде сме, кое село е най-близо до нас. Отговорите бяха отчайващи - на някакъв неразбираем българо-румънски език. В същото време на съвсем разбираем български ни поиска ракия.
Слушахме, слушахме и накрая не се стърпях и го запитах за името на острова пред нас:
- Това остров Средняк ли е?
- Е, па Средняк е.
Най-после чухме нещо на нормален български език, но така и не запомнихме румънското име на острова. Тъй като на лоцията е показано, че на брега има помпена станция, попитах и за нея.
- Е, то сега там няма никой, но утре пазачът може и да дойде.
Не ни стана ясно как пазачът може да пази само през деня, когато всички знаем, че нежеланите "приятелски" посещения се правят обикновено нощно време. Попитахме и за вода.
- Де, па, малко ли вода има в Дунава? - беше отговорът.
Така и не можахме да разберем дали той самият пие от дунавската вода или не.
Предварително се бяхме снабдили с устройства за предпазване от комари и само незабавното им включване, щом слязохме на брега, ни предпази да не си направят комарите от нас курбан. Търпеливо изчакахме стадото да напусне това място и започнахме трескаво да строим бивака. Хапнахме набързо и светкавично се скрихме в палатката, защото комаровият оркестър започна изпълнението на поредния си концерт. Макар че имахме устройства против комари, не бяхме съвсем сигурни дали някои няма да направят опити да пробият защитата.
Скоро тихото плискане на дунавските вълни неусетно ни приспа. За нашия спокоен сън се погрижи и корабоплаването - нито един кораб не мина покрай нас тази нощ.
Бяхме решили да тръгнем възможно най-рано, но си останахме само с добрите намерения - палатката беше покрита с такава роса, като че ли през нощта е валял голям дъжд. Докато изгрее слънцето и изсуши палатката, реших да направя едно посещение на помпената станция. Тревата по пътеката - висока до кръста, следи - никакви и наистина като стигнах до станцията, видях, че пазач там работа няма: трафопост, канцеларии, агрегатно - всичко изоставено, разбито и ограбено. Имаше дворна чешма, но от нея беше останало само коритото...
Аз бях жив за оплакване - панталоните ми до кръста мокри от росата, затова сега трябваше да суша и тях. Така и не можахме да се снабдим с вода за през деня. Решихме, че ако не ни излезе някъде късметът да видим чешма, ще преваряваме от дунавската вода.
След около час плаване гледаме на брега двама въдичари и до тях каруца. Решихме, че не може да нямат вода и им поискахме да ни отсипят малко. Дадоха ни трилитрова лимонадена бутилка с вода. Побъбрихме малко, пооплакахме си пенсионерските неволи и продължихме. Наближаваше обяд и започнаха да се надигат доста големи вълни с бели гребенчета - лодката затанцува. Не можахме да определим какъв е танцът, но решихме, че ще е по-добре да излезем на брега и да изчакаме привечер утихването на вятъра, за да продължим.
Наистина, привечер вълните стихнаха и ние продължихме. Според данните от лоцията трябваше да наближаваме остров Белене. Не бяхме много въодушевени да го преминем по вечерно време и започнахме да се оглеждаме за удобно място на брега за бивак, а трябваше и вода да се търси за следващия ден. Не след дълго, като подарък от Съдбата, видяхме едно рибарско селище и решихме, че за днес това ще ни е пътят.
Оказа се, че е не само рибарско селище, но и място за разходки на жителите от град Белене. На поляната над реката имаше всякакви постройки, навеси, детски люлки, но на нас най ни хареса една дървена барака. Не можахме да разберем предназначението й, обаче важното е, че щяхме да бъдем под покрив. Не се оказа никак удобна -  пейките бяха заковани за пода, затова решихме Д. да спи в лодката, която поставихме на едната пейка, а аз да спя на другата.
Много скоро обаче бях принуден да се откажа от това си намерение, защото а бях решил да се обърна, а щях да бъда на пода! Поради което... направо се преместих на пода. Решението ни Д. да спи в лодката на пейката се оказа по-сполучливо.
Вечерта рибарите ни дадоха много подробна информация за нашия път следващия ден, когато ни предстоеше да минем покрай покрития с печална слава остров Белене. В селището имаше помпа за вода - на сутринта напълних всички шишета и тръгнахме.
Тръгнахме, както се казва, със свити сърца - досега се бяхме движили в непосредствена близост до брега, а сега щяхме да бъдем принудени да излезем на талвега на реката, където плават и големите кораби. Това не беше хубаво за нашата малка лодка, защото някои минаващ близо до нас кораб можеше да ни обърне. Но друг път нямаше. Д. сложи спасителната жилетка на гърба и лека-полека се изравнихме с остров Белене.
На изпроводяк от рибарското селище ни казаха, ако случайно ни задържат, да обясним, че сме пътешественици и да настояваме упорито да ни освободят. Надявахме се да не ни се случи подобно нещо. Горе-долу благополучно преминахме покрай острова и накрая на брега видяхме следващото рибарско селище. Отдъхнахме си с облекчение и спряхме. Най-после тук видяхме и километричен знак.
Като казахме на рибарите откъде сме си напълнили вода, веднага ни засякоха с думите:
- Възрастни хора сте, а сте тръгнали да пиете вода от Дунава!?
В селището, щом им се оплакахме от липсата на километрични знаци, те ни отговориха, че знаците са си живи и здрави, само дето са обрасли с гъсти треви.
Починахме си, обядвахме и продължихме напред към село Вардим. Бяхме решили там да нощуваме, за да ни останат следващия ден по-малко километри до Русе. По брега навсякъде въдичари и когато доближихме, веднага започнаха да викат по нас да се махаме, че им плашим рибата. Бяха поставили хранилки, но в нито едно кошче не видяхме да има дори една риба!
Привечер стигнахме до село Вардим. Брегът не беше много благоприятен за приставане, но как да е излязохме и почнахме да се оглеждаме за удобно място за палатката. Навсякъде бяха паркирани коли и за нас оставаха само стръмните, наклонени към реката места. Брегът изцяло бе застроен с най-различни по вид "вили" - някои направени от стари фургони, други - от какви ли не строителни отпадъци. На почти всички обаче имаше "чинии" за цифрова телевизия, а една даже беше с климатик!
Видяхме наблизо виличка, колкото кибритена кутийка, но с веранда отпред и решихме там да си опънем палатката. По паяжините около вратата и прозорците решихме, че стопаните й отдавна не са я посещавали и ние тази нощ можем да й бъдем пазачи.
Верандата беше толкова малка, че палатката едва се събра, но бяхме доволни - нямаше да има сутринта роса и можехме да тръгнем по-рано. Предстояха ни около 45-50 километра до хижа Приста. Тя е на няколко километра пред Русе и се бяхме уговорили с наши приятели там да ни чакат. За избора на хижа Приста ни повлия и писаното в "На весло по Дунава" от бившия редактор на списание "Турист" Христо Георгиев - че там е единственото удобно място за приставане.
Сега вече пътувахме спокойно - близо до брега и далеч от пътя на корабите. Не преставахме да се оглеждаме за километрични знаци. Просто не знаехме докъде сме стигнали и колко път още ни остава. Най-накрая видяхме в далечината комините на Русе и разбрахме, че идва краят на това приятно пътуване. Проблем ни беше къде точно е хижа Приста, защото на брега виждахме редица постройки и по нищо не можеше да се разбере коя каква е.
Застигна ни една моторна лодка, махнахме й да спре и хората в нея ни обясниха коя постройка каква е. Оказа се, че хижата била на високо. Не ни стана много ясно какво означава това на високо, но продължихме. Пътят ни беше по канала между остров Люляк и брега, но Дунав беше толкова плитък, че с веслото стържех по дъното.
Добрахме се до постройките - никъде няма място за приставане. Брегът стръмен, висок и ако спрем някъде, по никакъв начин нямаше да можем да се изкачим. Не ни стана ясно какво е харесало на Хр. Г. това място, че да го определи като най-удобно за приставане на 200 лодки от ТИД, когато и за една лодка имаше проблем. Видяхме един понтон със стълба нагоре и вързахме лодката за него.
Горе - някакъв двор и пазач. Питаме пазача къде е хижата. Не можахме да разберем на много ракии ли беше или просто не можеше да говори, но нищо не се разбираше от това, което казваше. Така и не стана ясно кой е собственик на района и с много въображение можахме да схванем, че хижата е горе и дотам имало стълби.
Оставих Д. да пази лодката и багажа и поех напред да търся къде може да е тази хижа. Вече на входа прочетох табела, че това е водната база на Техническия университет. А сега, къде са тези прословути стълби? Гледам - пред мен хотел, ресторант, басейн, но никъде стълби. Питах един от сервитьорите - той махна с ръка по посока на все още невидимите стълби и аз поех нататък. Наистина видях едни стълби, обрасли в разни храсти и коприва, и реших, че сигурно са това и започнах изкачване. Качих се на една височина горе-долу колкото шестетажна сграда и стълбата свърши до една обрасла в бурени бетонова площадка. От нея не се виждаше никаква пътека. Хайде обратно надолу...
Краката ми почнаха да треперят. Четири дни само седене и те бяха отвикнали да ходят. Питам пак в ресторанта и този път по-подробно ми обясниха, че от тази площадка има пътека, която сигурно е тревясала. Отново нагоре с треперещи крака. Стигнах площадката, огледах се и реших, че трябва да продължа напред през храсталака. Наистина скоро излязох на пътека, а после - на една голяма поляна. Пак не се виждаше никаква хижа. Направо не си представях как с нашия багаж бихме се добрали дотук, че и по-нагоре - до хижата.
Мъчех се да се обадя по телефана на Р. да се разберем кой къде е - никакъв сигнал. Най-накрая след петото, шестото набирате чух румънски глас и ми стана ясно, че в България трябва чрез роуминг да се свържа с БГ номер. Така и направих. Разбрахме се с Р. да дойде и да ни вземе от долу.
Сега ми стана ясно какво означава това: "Хижата е на височината", само не ми стана ясно дали някой от брега се качва до нея.
Обратно към лодката. Но ново неочаквано препятствие: три огромни песа, които бяха готови да ме изядат! Ха, сега, де! Викнах няколко пъти, но никой не се озова на вика ми. Лодката е долу, Д. е в нея и ме чака и не знае нито къде съм, нито какво става с мен.
Огледах наоколо, обаче не видях никакъв път към брега. Казах си: "Мечка страх, мен - не!" Намерих едно дърво и... тръгнах. За мое най-голямо учудване, докато преди минута кучетата бяха готови да ме разкъсат, сега дойдоха да ги галя и вече в тяхната компания стигнах до брега.
Д. се беше разтревожила какво става с мен. Разказах й, успокои се и поехме напред към срещата с Р., а сетне - към Русе.
На другия ден се самонаградихме с една разходка до Русенски Лом. Имахме желанието да разгледаме някои от пещерите тук, но времето не ни стигна и се задоволихме да видим само едно гробище на рицари-тамплиери. Откъде са дошли, с кого са водили битка, какви са имената им - кръстовете мълчаха...
Вечерта - с влака - за София. Предстоеше ни ново пътешествие - из Родопите.

Изгрев на 590-я километър (1401)

Прастаро дърво край прастарата река (1402)

Къщичката на кокоши крака с традиционното пране отпред (1403)

Край село Вардим (1404)

Риболовец в усамотение (1405)

Късче красота и величие на природата (1406)

Снимки автора