Притча за Корена и за Върха

Благо Прангов

Вятър довея през девет планини, зад десетата, една нищо и никаква семка. Приласка я влажната земя, обгрижи я, стана й люлка и простор й даде. Крехкото ластарче година след година ожилавя, стана дърво за чудо и приказ. Коренът - млад и силен, го изхрани през горещници, отчува го от гороломи, така както баща отглежда и възпитава своя син. Забит дълбоко в земята, той държеше здраво върха на рожбата си, рейнал се високо, високо в небесното ширине. И гордост го изпълваше, и радост изпитваше, чувствайки интуитивно трептежа на росните му листа. Усещаше и вселенския полъх, независимо че векуваше в недрата на земята - далеч от слънцето и бялото видело.
Живееха в съдружие, в хармония; крепяха се взаимно. А когато буря прекърши върха на дървото, Коренът съумя да заръби раната му своевременно, използвайки хирургическата си природна дарба.
Неотдавна обаче помежду им се завихри конфликт, след като невиждана и нечувана жега превърна земята в нажежена подница. Посърнаха поля и гори, пресъхнаха извори, години от небето не се отрони капчица дъжд. Разсърди се тогава Върхът на Коренът:
- Ей, дъртако - рече му, я си размърдай брадището, посъбери водица, жаден съм, умирам...
- Събирам, събирам, но земята е прахутка. Все по-надълбоко слизам, изсмуквам и сянката на оскъдната влага и...
- Да пукнеш дано, некадърник, ленивец, душевадец...
- Мери си думите, аджамийче. Имай уважение и почит към годините и усърдието ми да те хрантутя - възкликна Коренът и направи още едно усилие да проникне по-надълбоко.
С изцибрените си власинки близна избилата влага, засмука я и я изпроводи по капилярите на дървото към Върха. А той изкрещя:
- Престани да ме залъгваш с някакви си капчици, чудовище вампирясало!
- И чудовище ме провъзгласи! Но ти си мое чедо, моя пора, мое продължение...
- Вятър измишльотини. Аз, рейналият се в небесната синева Връх - чедо на гробовно същество, заровило муцуна в смрадливата земна паст!
Коренът помисли, че сънува. Опита се гневно да сплете в юмрук люто наранените от обида жилчици, но предпочете да ги зашили в земята-кърмилница. Мъка вгранити душата му. Почувства се предаден, изоставен, прокълнат от най-милото създание. Съвестта му тягостно пророни: "Храни куче да те лае."
А досега бяха едно цяло - баща и син, Корен и Връх, на земната и на слънчевата необятност жители.
- Докога ще те чакам, тъмнило адово, докога?! Вехна и съхна, мерудия стават листите ми... Да те вземат мътните дано! И без това брадището ти е положено в гроб, лека му пръст. А аз съм дете на слънцето. Забранявам ти повече да сквернословиш по мой адрес.
- Забраняваш!... Че кой си ти? Нищо и никаква стърчиопашка, забучена в облачни сокаци, обгорели от мълнии и натрошени от гръмотевици. Това ли ти е благодарността, с която ме даряваш? Но аз съм си виновен - като писано яйце те гледах, бдях раболепно над дървесните ти годишни кръгове в подножието на високосния ти перчем.
Злодейската обида затлачи гърлото на Корена. Не му достигаше въздух. От напрежение и мъка се спука главната артерия - капкопровод; пъпната връв между Корена и Върха, родителя и детето, се скъса...
Не след дълго Върхът предаде богу дух. И още стърчи като гигантски хербарий във възкресената морава.
Върху свестилият се от прединфарктен колапс Корен, като нова бащина утеха, живна нов жилав леторасъл...


Благо Прангов