Бунището Буниленд

Проф. Симеон ЯНЕВ

Романът на Емил Кръстев, поставен в контекста на днешната българска проза, няма вариант на подобие. Поне аз, без да заявявам всезнание, но с претенция да познавам тенденциите в българската белетристика, не познавам автор и книга, които могат да се уподобят не само с този, но въобще с романите на Емил Кръстев от последните му години.
В тези години след едно откъсване от писането - един луфт, който явно е бил преломен по отношение на оная проза, с която дебютира преди повече от 30 години, той се явява и с всяка своя книга все по-определено настоява за свои наративни правила.
Най-видимото от тях е в синтаксиса. Българският синтаксис е една от най-ярките перли на езика ни. Той предлага такава свобода на интерпретацията, на логическото ударение, на ритъма и темпото на фразата, каквато рядко някой европейски език притежава. Българското изречение може да бъде като че ли до безкрайност надграждано, словоредът променян, акцентите размествани и романът на Емил Кръстев, превръщайки тая възможност в основен композиционен похват, прави опит да ни убеди, че така може да бъде описан по-автентично съвременният живот. С подобен синтаксис познавам само една друга книга - автобиографичен роман на Шон О'Кейси, преведен преди много години.
"Медии" е роман на дългите фрази и основанието за това е много просто; така безкраен е и самият живот в сериали и риалита, в шоута и токшоута и въобще пред екраните - не сте ли забелязали? - всяка сутрин започва с чайове и кафета или с топла вода, продължава през целия ден с кой каквото има, но задължително с ракия или водка менте, а вечер е истински купон за някои и през цялата нощ. Но този обикновен всекидневен, масов живот авторът е пренесъл от един гараж, в едно сметище със звучното име Буниленд, а героите са една пенсионерка, един клошар и един кашон от телевизор последно поколение с име Каши. От казаното дотук трябва вече да е ясно, че това е животът в troasieme age в стил секънд хенд съвсем правдоподобен, дори натурално реалистичен и въпреки това изпълнен с чудеса, с истински невъобразимости. Такива са персонажите, такъв е битът, такъв е и животът и това вече е достатъчно, за да се разбере, че романът е абсурдистки. Но от всяко подобно твърдение в неговата категоричност вече произтичат серия от въпроси.
Сродството с абсурдизма в "Медии" на Емил Кръстев може да бъде проследено в много посоки не защото абсурдизмът има собствена типология, а защото нашият постоянно се оказва вън от класическия си образец. Така например и тук има също един Годо, подобен на онзи на Самюъл Бекет, който постоянно се очаква и който така и никога не пристига. Но тук той е бизнесмен, заминал по сделки на Сейшелските острови, откъдето постоянно праща съобщения, че финализира и постоянно се оказва, че не е финализирал. Този балкански Годо, за разлика от истинския, живее с мечти; голямата му мечта е, като се завърне да яде огретен, ама с десетпроцентно мляко, приготвен от баба му.



"Медии" е роман за низовия съвременен манталитет, облъчван и формиран от съвременните медии. Той алюзира едно болно, по-скоро несъстояло се общество, все по-малко свързано с човешкото, все по-обвързано с медиите във всичките им все по-разнообразни, прескачащи нормалността форми. Книгата е жестока не само в смисъла на днешния литературен жаргон, но и в номиналния смисъл на българската дума.
"Медии" е роман, който не крие (обратно, измъква от затъмнението) онова, което се случва с езика на обществото. Езикът на едно общество е най-дълбокият индикатор за състоянието на самото общество - тази истина не е от вчера. Да си спомним вавилонията на "Чичовци", да си спомним хлипащия език на "Хоро" в ролите им на пред- и следкатастрофични езици, за да си обясним какво ни казва този "ню ленгуич" в "Медии" на Емил Кръстев. В ню ленгуич версия ню български думите сами по себе си нямат смисъл; те го придобиват само във фрази.
Най-важната според мен заслуга на този роман е, че изрича ясно безсмислието. По този начин в гротеската всекидневният език на безсмислието се утаява в езика на медиите, нашите домашни, постоянни и нагли събеседници.
Разсекретено, това е наистина неприятно.
Но кога и къде истините са били само приятни?
Иначе защо ще съществуват лъжите?

Снимка Личен архив

Емил Кръстев (вдясно), проф. Симеон Янев и Галя Кръстева - директорка на издателство "Гея-Либрис", на премиерата на книгата в "Перото"