Я, какво мълчание!

Поразителна тишина! Два дни след референдума в съседна Турция от нашите институции, партии и политици ни дума, ни вопъл, ни стон. Едва вчера следобед лично мнение изказа премиерът Герджиков, привечер - МВнР. Да речеш, че нищо особено не се е случило, при положение, че в медиите, социалните мрежи и форуми ври и кипи по темата, ще звучи нелепо и смешно. Да се направиш на разсеян заради съвпадението с Великденските празници - иди-дойди като за начало, но и този номер не минава. Опорни точки ли липсват, или шокът е толкова голям, та всички се правят на ударени и не смеят да излязат с някаква официална позиция, барем да разберем кой как посреща инфарктните резултати? Друг път реакциите им за щяло и нещяло са толкова бързи, така словоохотливи, с такъв агресивен пиар, че чак да завиди човек на преливащата им съвест и съпричастност.    
Европа, която дават за пример под път и над път, отдавна се произнесе - къде предпазливо със съвети да се търси "широк консенсус" и да се запази спокойствие, къде с дежурната "загриженост за демокрацията" или просто с обикновени констатации колко разделени били страната и турското общество... Референдумът не попречи на "меката на демокрацията" на САЩ в лицето на нейния президент Тръмп да поздрави Ердоган с победата му за разширяване на президентските правомощия, а Кремъл лаконично обобщи: "Изборът на Турция трябва да се уважава"!
Защо е това мълчание у нас? Имаме президент, действащо правителство, имаме Външно министерство, партии и политици от всякакви бои и калибър, а сякаш всички са онемели. Или почти всички, защото един не се спря и дръзна да напомни за себе си с думите: "В Турция всичко се случва по конституционен ред и в съответствие с принципите и правилата на демокрацията." Познахте - Лютви Местан.
Мълчанието на останалите обаче е криворазбрана дипломация. Защото липсата на позиция за непосредствения ни съсед издава слабост. Което е най-страшното. България не заслужава това.